Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Все още трепереше здраво. Хвана се за кабината и прехвърли крак на стълбата. През цялото време се опитваше да не гледа към празното пространство отпред и отдясно. Беше на десет фута над палубата, точно до ръба. Повдигна му се.

Нечии ръце се протегнаха отдолу и го подкрепиха, докато слизаше по стълбата.

Щом стъпи на палубата, той погледна към дясната стойка. Беше на около фут от ръба. Носовото колело беше подпряно в страничния ръб, а петата за совалката — изкривена. Джейк попита жълтата риза: — Къде ми е навигаторът?

Матросът посочи назад към кърмата. Джейк погледна. Видя бяло петно — парашута, закачен на опашката на един А-7. Значи Флап е паднал на палубата. Не е цопнал в океана.

Облекчението му подейства като удар с чук. Колената му се подгънаха. Двама успяха да го задържат на крака.

Маската му висеше отстрани на шлема и той едва успя да махне с ръка, за да не я залее горещата течност, която се изля от него.

Тръгна назад, към острова и парашута, до тях имаше около сто и петдесет фута. Опитаха се да му помагат, но той разбута всички: — Добре, де. Мина ми, мина ми.

Един А-7 се появи от дъжда и кацна. Ето го Флап, идваше насам. И той го видя и разпери ръце. Двамата се прегърнаха с всички сили.

Подполковник Халдейн изгледа няколко пъти записа на инцидента, докато слушаше разказите на Джейк Графтън и Флап Ле Бо в стаята за инструктаж.

И двамата бяха в еуфория. Бяха плюли в окото на дявола и оцелели, за да разкажат. Описваха премеждието на своите слушатели с най-големи подробности, а те с удоволствие споделяха заразителното щастие.

Колко е велик животът! Колко е хубаво отново да можеш да ходиш и да говориш, след като си чукал на портите на отвъдното!

След половин час Халдейн се измъкна и тръгна да търси техниците. Изслуша внимателно техните обяснения, зададе няколко въпроса и слезе на хангарната палуба, за да огледа лично петата на борд 523.

Явно задържащият болт се бе счупил преждевременно, част от секундата преди клапаните да се отворят напълно или в началото на отварянето им. Танкерът, с двигатели на излетен режим, тръгва напред и това образува хлабина от един-два инча между Т-образната пета и совалката. В следващия миг парата подкарва буталата на катапулта и совалката се удря в петата и я пуква. След около трийсет фута петата се разпада напълно.

Свободни от двайсет и седемте тона на самолета, буталата се понасят напред като ракети, вързани заедно. Апаратурата записва скорост от 207 възела на пет фута от водните спирачки.

Целият кораб се разтриса, когато щифтовете на буталата се удрят във водните спирачки, изтласкват всичката вода и се заваряват в тях. От спирачките, буталата и щифтове остава купчина усукана и деформирана димяща стомана. Катапулт две ще е вън от строя до края на плаването.

Подполковник Халдейн реши, че само провидението е помогнало на Джейк Графтън да спре самолета, преди да падне във водата.

Той седеше зад бюрото в каютата си и мислеше за Джейк Графтън — какво ли е чувствал, докато се е опитвал да спре устремения към носа и черната пустош отвъд самолет. Да, беше чул доклада на Графтън, но дори възбуден и припрян, Графтън бе успял да скрие емоциите си под маската на скромността: „Независимо от всичките ми пропуски, успях да отърва кожата. Роден съм си с късмет. А вие, грешниците, трябва да разберете, че молитвите и чистоплътният живот решават всичко, когато удари дванайсетият час.“

Повечето пилоти щяха да се катапултират. Халдейн внимателно обмисли случилото се и реши, че и той щеше да е от тях. Щеше да сграбчи ръчката между краката си и да я опъне с все сила.

И все пак Графтън не бе постъпил така и спаси самолета. Халдейн много добре знаеше, че причината за това не е късметът, каквото и да приказваше Графтън пред колегите си.

Трябваше ли да се катапултира? В крайна сметка Флотът щеше просто да поръча още един А-6 на „Грумън“ за 8 милиона долара. Но не можеше да поръча нов, обучен и толкова опитен пилот. За това бяха необходими много повече милиони и години обучение; а за да бъде кален в бой, бе необходима война — нещо, което не можеше да става по поръчка, поне защото прекалено много либерали се цупеха на идеята разни войни да се използват за тази цел.

Да, Графтън трябваше да се гръмне като Ле Бо.

Да мислиш така в топлия уют на каютата, с чаша кафе в ръка, бе логично. Хубаво е, че хората могат да анализират постъпките си.

Но тук логиката грешеше. Големите пилоти винаги успяваха да оцелеят. Понякога инстинктивно, но винаги намираха изход — колкото и да противоречеше това на правилата — от безнадеждната ситуация.