Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— О-хо — възкликна той, — до там са повече от четиристотин мили.

— Обади се на диспечера.

Флап натегна маската си на място:

— Черен орел, 508. Този кораб е на четиристотин двайсет и девет мили от нашата точка, което е... — той натисна друг бутон — ...на двеста четирийсет и две мили от кораба. Няма да ни стигне горивото да се приберем.

Графтън натискаше бутоните на горивомера, изчислявайки горивото в крилата. Тръгнаха с 18 000 паунда, в момента имаха 11 200.

— Разбрано, Боен ас. Те знаят. На връзка сме с тях на друга честота. Така или иначе заповедта е да проверите. SOS-сигналът е бил дълъг само петнайсет секунди. Част от него е позицията. От горе смятат, че можете да хвърлите един поглед, на връщане ще се срещнете с танкер на тази честота.

Джейк вече бе завил петнайсет градуса надясно, следвайки курса към бедстващия кораб, който компютърът бе изчислил. Увеличи режима и започна да набира височина.

— Сметни една среща, за всеки случай — каза Джейк на Флап. Искаше да знае къде да намери танкера, дори радиото да откаже.

Единственият начин за определяне на позицията над океана бе по електронен път. Използваха сигналите от кораба, които самолетната апаратура приемаше и превръщаше в пеленг и дистанция. За жалост радарът на А-6 не можеше да открива други самолети. А танкерът въобще нямаше радар. Разбира се, Флап можеше да открие кораба на радара, ако бяха на по-малко от 150 мили от него и радарът работеше. Щяха да използват относителните координати, за да открият танкера.

Много „ако“.

Условностите не действаха добре на стомаха.

Поставяха всичко на карта, а този кораб можеше въобще да не съществува. Петнайсетсекундна радиограма. Приличаше на програмирано излъчване, с голяма вероятност за грешка. Корабът можеше да е на стотици мили от мястото, към което летяха, никога нямаше да го открият.

Радиограмата за бедствие можеше да е и най-обикновена грешка — радистът натиска по невнимание друго копче. Може би въобще нямаше бедствие.

Несъмнено височайшите мозъци бяха обмислили всичко. Седнали удобно и на спокойствие, бяха наредили Джейк и Флап да проверят какво става. И да поемат съответния риск.

Най-важно бе да срещнат танкера. Джейк погледна към горивомера без особен оптимизъм. Ще се качи нависоко, на 40 000 фута, ще изпълни снижението на малък газ, едно бързо минаване — докато Флап щрака с фотоапарата — после отново на 40 000 фута и курс към кораба. Танкерът щеше да ги чака на радиал нула девет пет, на 150 мили, и същата височина. Ако по някаква причина не успееха да осъществят трансфера на гориво, нямаше да успеят да се доберат до кораба. Трябваше да катапултират.

Джейк се обърна и погледна назад, към слънцето. Когато стигнат до бедстващия кораб, щяха да разполагат с трийсет минути до залеза. Но докато стигнеха танкера, щеше да се стъмни. Е, нямаше да е нощ, сигурно част от небето щеше да е все още осветена. Може би нощта беше по-благоприятният вариант — светлините на танкера ще се виждат отдалеч. Но боговете на съдбата вече бяха раздали картите. Връщаха се на края на здрача.

— Няма да снижаваме, ако не видиш нещо на радара — каза Джейк на Флап.

— А-ха.

Добро решение. Беше безсмислено да прахосват гориво, ако долу нямаше какво да се види. А ако имаше нещо, то щеше да се покаже на радара.

Ами ако корабът беше потънал и екипажът е в спасителните лодки? Лодките нямаше да се видят на радара, особено отдалеч.

— От какво разстояние можеш да видиш спасителна лодка с това нещо? — попита той Флап, който се бе навел над тубуса на радара.

— Не знам. Никога не съм виждал.

— Поне приблизително.

— Прав беше преди малко. Няма да снижаваме, освен ако не видим нещо.

Той хоризонтира на четирийсет хиляди и върна ръчките назад. Две хиляди и двеста паунда на час на двигател му даваха скорост Мах 72. Само че изкачването беше глътнало 4000. Оставаха 7800. Мили Боже, пак отиваме на косъма. Той дръпна ръчките още малко, докато разходомерите не се спряха на хиляда и осемстотин. Приборната се установи на 220 възела, това правеше 460 истинска скорост.

Флап извади карта и я разгъна. Накрая съобщи:

— Тази точка е в протока между островите и южния бряг на Суматра.

— Поне не е на някой планински връх.

— Вярно.

— Чудя се дали мозъците са проверили позицията, преди да ни изпратят да гоним Михаля.

— Не знам. Тия от Флота... Никога не можеш да бъдеш сигурен.

След доста усилия Флап успя да сгъне картата по подходящ начин. Защипа я между страничния панел и плексигласа, за да може лесно да сравнява и наведе глава към тубуса. След малко промърмори: