Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Най-важното бе и най-очевидно — Графтън бе жив и невредим.

Ако се бе катапултирал... кой знае какво можеше да се случи? Седалката можеше да не сработи; можеше да падне във водата и да се удави; можеше да си счупи врата при падането на палубата или върху някой самолет. Ле Бо беше извадил страхотен късмет и не се посвени да подчертае това в стаята за инструктаж: „По-добре късметлия, отколкото отличник.“

Графтън беше добър. Спаси себе си и самолета. Но това не беше всичко. В стаята за инструктаж той не се затвори в себе си, ясно и точно описа защо и как бе направил всичко. После внимателно изслуша потока от дружески съвети и коментари от рода на „какво трябваше да направиш“. Не се сърдеше, че Флап се бе гръмнал. Не обвиняваше никой и не съжаляваше за нищо.

На Халдейн това му хареса. Той с удоволствие бе слушал и наблюдавал мъжа с непоклатимото самочувствие. Графтън вярваше в себе си, а това беше заразително. Доста би трябвало да се замисли, за да намери нещо, което да не е по силите му.

Подполковникът се затършува из чекмеджето на бюрото си. Не след дълго намери това, което търсеше. Беше лично писмо от командира на ВА-128, капитан втори ранг Дик Доновън. Халдейн извади писмото от плика и го прочете внимателно — за четвърти или пети път.

„Пращам ти най-кадърния младши офицер в ескадрилата, лейтенант Джейк Графтън. Той е един от тримата най-добри пилоти, които съм срещнал досега във Флота. Изглежда, има верен инстинкт и в кабината действа на много по-високо ниво от това, на което ние можем да го учим.

Като офицер не е по-различен от другите с неговите чин и възраст. Наглеждай го. Когато се разбеснее, нищо на тази земя не е способно да го спре. Това е и хубаво, и лошо, за което предполагам, ще се съгласиш. Надявам се, че с времето ще се поуталожи. Колкото повече го гледам, толкова по-убеден съм, че един ден ще бъде способен да поеме голяма отговорност.

След края на плаването си го искам обратно.“

Подполковник Халдейн сгъна писмото и го прибра обратно в плика. После извади лист хартия и химикалка. Не беше отговорил още и реши, че сега е подходящ момент.

Доновън нямаше хич да е доволен, когато разбере, че Графтън е пуснал рапорт. Но тук и двамата с Доновън бяха безпомощни. Единствено Графтън можеше да реши. Жалко, наистина. Доновън беше прав — Графтън беше рядко перспективна личност.

Когато адреналинът отшумя и тълпата в стаята за инструктаж поутихна, Джейк и Флап се отправиха към предната столова, между носовите катапулти, където можеше да се влиза с работно облекло. Флап вече бе минал през лазарета — трябваше да му превържат няколко драскотини от плексигласови парчета.

— Йод и лейкопласт — ухили се той на Джейк. — Веднъж, когато се бръснех, се порязах по-лошо. После нямало късмет.

Поръчаха си по един „плъзгач“ — чийзбъргър, който бе толкова мазен, че можеше да го глътнеш цял. Взеха по чаша мляко и шепа чипс и седнаха един срещу друг на дълга маса с лекета по покривката.

— Реших, че няма да успееш да го спреш — каза Флап между хапките.

— Правилно постъпи — отговори му Джейк. — Ако не бях успял да го завъртя и аз щях да се гръмна.

— Е, нали сме живи и здрави. Значи сме се справили.

Джейк само кимна и отпи от млякото. Стомахът му бе все още възбуден от адреналина, но млякото и „плъзгачът“ му подействаха добре. Той се облегна назад и се оригна. Сега можеха да поговорят за оцеляването.

Той се прибра в каютата си и се огледа наоколо. След премеждието нещата, на които никога не обръщаше внимание, бяха придобили ново значение. Седна на стола — беше му непривично удобен, загледа се в сенките, които настолната лампа хвърляше по ъглите на помещението, заслуша се в стоновете и въздишките на кораба. Погледът му се спря на снимките на Кали и родителите му, които стояха на бюрото пред него.

Нагласи комбинацията на сейфа и го отвори. Пръстенът беше на мястото си — годежният пръстен, който бе купил на „Шило“ през декември. Той го извади и го вдигна към светлината. После отново го прибра. Без много да се замисля защо, извади от джоба на якето си и револвера, постави го в сейфа и го заключи.

Трябваше да направи нещо за нея. Но какво?

Не беше лесно, когато рибката не кълве. А, честно казано, май тя го беше закачила, но още си мислеше дали си струва.

И тогава? Да ѝ пише, че я обича безгранично? Да ѝ обещае, че ще я направи щастлива? Да се промъкне в сърцето ѝ с най-интимни излияния?

Не. Просто трябваше да сподели с нея какво мисли за бъдещето... Но нали не мечтаеше за нищо?