Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Почувства се празен. Всеки бе тръгнал нанякъде в мислите си — вярно, с различна скорост, но все пак вървеше.

Господи... това го вбесяваше. Сигурно нещо в него не беше наред, някакъв недостатък в характера. Нещо, което тя бе видяла.

Защо не го разбираше?

Той продължи да мисли за нея още известно време, докато слушаше звуците на кораба, после извади хартия и писалка. Написа датата и започна:

„Скъпи мамо и татко...“

Свърши писмото, но не му се спеше. Взе си горещ душ, извади изгладена и колосана униформа, облече се и заключи вратата зад себе си. Нямаше много хора наоколо. Полетите за деня бяха свършили. Редовият състав беше по койките, а безстрашните авиатори гледаха филми. Той надникна последователно в няколко стаи за инструктаж, искаше да намери някой познат. Нямаше никой, с когото да поговори. Спря се за малко при машините на арестера. Едната беше разглобена — двама матроси и сержант ремонтираха нещо. Отби се при видео техниците и изгледа записа на прекратеното си излитане още няколко пъти. Мина през отделението на катапултите — там също преглеждаха нещо. В Центъра гробарската смяна бе разхвърлила единия от пултовете.

В електронното работата кипеше с пълна пара. Нощната смяна ремонтираше самолетни компютри и радари. Тук кондиционирането работеше на максимум, лампите никога не угасваха. Тези хора никога не виждаха слънцето, небето, морето — там, където това оборудване непрекъснато се подлагаше на изпитания.

Накрая Джейк се оказа пред офиса на Шефа. Вътре завари само старшина първа степен Мулдовски. Той видя Джейк и избоботи:

— Здрасти, друже. Влизай и пускай котва.

Джейк си сипа чаша кафе и подпря лакти на масата срещу боцмана, който бе разхвърлял купчина хартия пред себе си.

— Добре се справи днес на катапулта.

— Благодаря.

— Все чаках да се гръмнеш. Накрая реших, че вече си пътник.

— За секунда и аз си помислих така.

Продължиха още малко да разтягат локуми, но когато разговорът замря, Джейк попита:

— Защо си още във Флота, боцман?

Боцманът се отпусна назад и извади кесията с тютюн. Когато натъпка и разпали лулата си, той каза:

— Светът на цивилния е прекалено малък.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами помисли. Работят и живеят, пазаруват в едни и същи магазини цял живот... Затворен свят от приятели, колеги и семейство. Това е малко за мен.

— Струва си човек да се замисли. — Джейк довърши кафето и хвърли пластмасовата чаша в кошчето.

— И не се опитвай да подкараш някое от прасетата във водата. Когато трябва да напускаш, напускай, мистър Графтън.

— Съгласен, боцман.

— Какво ли чувстваш, когато умираш? — попита Флап Ле Бо. Двамата с Джейк летяха на пет хиляди фута, с 350 възела, точно под долния край на кумулусите. Под тях празното море се ширеше от хоризонт до хоризонт. Този следобед бяха на разузнавателна задача, по клинообразен маршрут на изток от групата. Все още се отдалечаваха от кораба. Не бяха открили нито един кораб, било визуално или с радара. Океанът беше празен.

Стотици кораби пресичаха Индийския океан, но той беше толкова необятен.

— Мислил ли си някога за това? — подкани го Флап.

— Веднаж припаднах — отговори Джейк. — Загубих съзнание. Бях на четиринайсет. Вземаха ми кръв. Сестрата ме бодеше отново и отново с иглата, не можеше да уцели вената. Просто си седях. После се събудих на пода, след кошмара, който забравих още на петнайсетата секунда. Подозирам, че смъртта е нещо такова. Без кошмара. Все едно, че някой изключва лампата.

— Може би — каза Флап.

— Нещо като да заспиш — продължи Джейк.

— Хмм.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— О, знаеш...

Разговорът угасна. Флап провери радара, естествено нищо не видя, после се намести на седалката. Графтън се прозя и разтърка лицето си.

Радиото се събуди. Репликата обаче бе неразбираема: самолетът беше далеч от кораба — на повече от двеста мили — и ниско.

— Тук Боен ас 508, — каза Флап в маската си. — Повторете.

— 508, тук Черен орел. Препредаваме. От кораба искат да проверите някакъв сигнал за бедствие. Пригответе се за координатите.

Флап погледна към Джейк, сви рамене, извади химикалка от джоба на левия си ръкав и я огледа. Драсна няколко пъти в ъгъла на коленния планшет, за да е сигурен, че пише, и каза:

— Боен ас е готов да записва.

След като повтори координатите на диспечера от Хокайя, за да се убеди, че ги е записал правилно, Флап ги вкара в компютъра и поиска пеленг и отдалечение.