Някъде над кораба в стихията от вятър и вода имаше самолети. С хора в тях. Мъже, пристегнати с колани към катапултните седалки, взиращи се в приборите, мятани от турбуленцията, следящи безмилостния ход на горивомерите към нулата.
Джейк и Маккой се изкатериха по стълбата към платформата в мига, когато първият самолет се стрелна по катапулта в тъмата. И двамата проследиха навигационните светлини, докато самолетът набираше височина по курса. Ето, започнаха да се скриват... Още миг — и изчезнаха, погълнати в нощта.
— Шест-седемстотин фута, видимост две мили. Това е — изрева Маккой в ухото на Джейк.
Старшината, който асистираше на РК-то, беше вече горе и вадеше предаватели и слушалки, проверяваше монитора и връзката с Кулата и Центъра.
Платформата не беше голяма, може би шест на шест фута — дървена решетка, която стърчеше от ръба на полетната палуба. На предния ѝ край, опънато на стоманена рамка, имаше платно, което като стена предпазваше сигналистите от вятъра и реактивните струи. Платформата приличаше на сцена, обърната назад, към глисадата.
Под платформата, отзад и от външната страна, бе опъната спасителна мрежа в случай, че някой паднеше, без да иска, от платформата. Или скочеше. Защото ако някой пилот изпуснеше посоката непосредствено преди спирането, скачането в мрежата бе единственият начин да се отърве кожата.
Джейк погледна надолу в бездната. Нищо не се виждаше.
— Спокойно друже — каза Маккой. — Мрежата е на място. Честна индианска.
Платформата беше на траверса на четвърто въже, почти на четиристотин фута от центъра на тежестта на кораба и се движеше. Нагоре, надолу, нагоре-надолу.
Маккой започна да проверява сигналните си светлини, разположени на няколкостотин фута напред, към носа. Джейк видя как първо светна топката, после светлините за минаване на втори кръг, светлините за малък газ. После нагласи яркостта на топката. Всичко работеше нормално и не след дълго Маккой приключи.
Фреснелните лещи бяха за Джейк едно от чудесата на техниката, позволили развитието на морската авиация в реактивната ера. В зората на самолетоносачите, на стария „Ленгли“, пилотите правели заходите без никаква помощ. Един ден, когато вятърът бил много силен, някой от старшите офицери грабнал два сигнални флага и изтичал на кърмата да помогне на млад пилот, който се борел на глисадата. Това се оказало толкова добра идея, че не след дълго почнали да назначават дежурен, който помагал с флагчета или палки на всички. Той сигнализирал при отклонение по курс или глисада и давал сигнал за най-важното — кога пилотът да даде малък газ преди спирането.
Когато се появили реактивните самолети — с по-високите скорости и ъгловите полетни палуби, дошло време системата да бъде сменена. Както обикновено, първи се сетили британците. Те монтирали огледало от едната страна на полетната палуба и насочили към него силен лъч светлина. Лъчът се отразявал по глисадата. Поставили по един ред светлини в горния и долния край на огледалото за граници на отклоненията. Така пилотът на глисадата можел да разбере от разположението на лъча спрямо базите, дали е под или над глисада. РК-то вече само трябвало да помага на пилота по радиото и да му дава команда за минаване на втори кръг, ако заходът стане опасен.
Фреснелните лещи бяха следващата стъпка. Светлината вече идваше от пет кутии, стоящи една върху друга. Базите се намираха от двете страни на средната кутия — третата. Принципът на действие на лещите позволяваше по глисадата да бъде насочен много широк по хоризонтала и тесен по вертикала лъч. Точно над кърмата лъчът от средната кутия(центрирана топка) беше само осемнайсет инча висок.
Голямото предизвикателство се състоеше в това: пилотът трябваше да прекара своя самолет през този осемнайсетинчов „прозорец“, независимо от турбуленцията. Нощем, когато огромните вълни клатеха кораба, уцелването на този прозорец беше безкрайно трудно, без съмнение най-трудното нещо в съвременната авиация. Че някой друг, освен опитните летци изпитатели, изпълняваше това ежедневно, се дължеше на обучението, което Флотът осигуряваше на своите пилоти, и беше причина за безмилостното сито, през което минаваха всички.
Или можеш, или не можеш — средно положение нямаше. И независимо от това, никой не бе способен да го прави всеки път по един и същи начин. Беше прекалено сложно и уменията лесно се губеха. Затова нощ след нощ, при хубаво или лошо време се тренираше, както правеха и сега в това гадно време в Японско море, на осемдесет мили западно от Хонсю.
Читать дальше