Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— И аз си мислех същото — каза той. — Това заточение в Морската пехота ме побърка. Да си десет дни след борсата — още повече. Но още ми е рано.

Джейк остави книгата.

— Какво те задържа? Мислех, че си луд по тези борсови операции.

— Да, страхотно хоби е. Аз просто съм комарджия, който не може да се откачи. Акциите на борсата са най-печелившият комар. Шансът на банката е нищожен — комисионата, когато търгуваш. Но в крайна сметка това са само пари. От друга страна, вземи летенето — това е върховният хазарт: залагаш живота си. А ръководенето на кацанията — всеки заход е ново раздаване, ново предизвикателство. Разполагаш само със собствения си акъл и опит, а залогът е екипажът. В цивилизацията няма нищо подобно, освен може би травмохирургията. Ако напусна, летенето и палките ще ми липсват прекалено много.

Джейк бе в известна доза впечатлен. Никога преди не бе чувал някой да говори за летенето като за хазарт, като за руска рулетка. Е, той знаеше за рисковете и правеше всичко, за да ги намали, но ето ти един, за който рискът бе смисълът на всичко.

— Ако съм на твое място — каза Джейк на Риъл, — това за кацанията не бих го пуснал в стаята за инструктаж.

— О, никога. Доста от момчетата са пренапрегнати.

— Да.

— Те си мислят, че РК-то винаги ще ги спаси. А ние искаме точно това, за да изпълняват всичко, което им се казва, когато им се казва. Ако някой го бъзне мухата, че ние може да сгрешим, ще почнат да обмислят командите. Това обаче не можем да си позволим, нали?

— Хмммм.

— Но и РК-то е човек. Съзнанието, че можеш да сгрешиш, те кара да даваш всичко от себе си, през цялото време, всеки път.

— Ами като се оцапаш, както стана с РК-то на авиоотряда при моя случай? Някой умира. Как ще понесеш това?

— Не знам. Това е неприятното в цялата история. Правиш го за предизвикателството, като знаеш, че така или иначе секирата те чака и ще трябва да живееш с мисълта. Затова да летиш е по-лесно. Ако сгафиш в кабината, просто си отиваш. Доста са предимствата, когато залагаш собствения си задник, а не нечий друг.

— Май вече няма кой знае колко неща, където да не засягаш и другите — промърмори Джейк.

— Сигурно — отговори Риъл Маккой и се върна на таблиците си.

„Колумбия“ и ескортът ѝ навлязоха в Японско море една сутрин в края на юли през протока Цугару, между Хокайдо и Хонсю. Докато преминаваха през протока, дежурната двойка изтребители, с екипажите на борда, беше непосредствено зад катапултите, но навсякъде, където имаше място между самолетите по ръба на полетната палуба, се бяха скупчили моряци. Някои бяха свободни от вахта, други бяха получили разрешение от командирите си да се качат горе, за да хвърлят по един поглед, трети бяха от дежурните разчети.

Земя се виждаше на север и на юг — екзотична и загадъчна за момчетата, които идваха от фаловете, селата и фермите на Америка. Това беше Япония — гейши, кимона, ориз и сурова риба, непонятни храмове и музика, тихи, омайващи гласове, произнасящи абсолютно неразбираеми звуци. А те са тук и могат да я видят!

Няколко големи ферибота минаха съвсем наблизо и японците бяха поздравени подобаващо. Рибарските кораби и малките крайбрежни съдове, които подскачаха по вълните, получаваха не по-малко ентусиазирани ръкомахания от преминаващите с петнайсет възела сиви военни кораби.

За голяма част от екипажа това плаване беше първото напускане на крайбрежните води на Америка. Някои дори си мислеха, че усещат във въздуха особено чуждоземско ухание, което никога преди не бяха помирисвали в сместа от азот и кислород в добрата стара Америка. Дори и страдащите по дома и любимите си се съгласяваха, че това си е дяволски добро приключение. Ех, да можеха да ги видят в къщи...

И докато един след друг сивите кораби преминаха през протока, младите хора по палубата поглъщаха гледки, които нямаше да забравят до живот.

Тези, които стояха на кърмата, видяха и още нещо: на две хиляди ярда отзад тясната рубка на ядрена подводница вдигаше скромна вълна. От колко време бе на повърхността никой не можеше да каже, но тези, които имаха бинокли, можеха да различат малкия американски флаг на перископа.

Веднага след излизането от протока бе дадена команда за начало на полети и туристите напуснаха полетната палуба. С изключение на екипажите, участвали в прехвата на руските бомбардировачи, по-голямата част от авиоотряда не бе летяла от девет дни. Това прекъсване означаваше, че всеки трябва да направи по едно дневно кацане, преди отново да бъде допуснат до нощни полети. От планирането решиха да използват това за изпълнение на разузнавателни задачи над Японско море. За пореден път полетите щяха да демонстрират американското присъствие в тези води, които гъмжаха от търговски и военни кораби, в случай, че на някой му бе омръзнало да слуша само приказките на политиците.