Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк Графтън кимна.

— Това е игра за мъже — каза Халдейн. Сви рамене и продължи:

— Няма романтика, няма слава, заплатата не е нещо специално, часовете са ужасни, а залогът е човешкият живот. Всеки път, когато се връзвате в самолета, ти и навигаторът играете хазарт с живота си.

Ден след ден самолетоносачът и ескортът му плаваха на запад. Самолетите на „Колумбия“ стояха на палубата в бойна готовност, докато екипажът от 5300 души се грижеше за съоръженията, бореше се с безкрайната бумащина и тренираше. Учебните тревоги бяха сутрин, следобед и вечер: пожар, ядрена, химическа и бактериологична опасност, сблъскване, наводняване на отсеци, нещастен случай в машинното или на полетната палуба, бойна тревога. Аварийните групи тренираха до изтощение, а пожарникарите отдавна вече бяха забравили броя на бойните учения.

Рутината се нарушаваше само в късните часове на нощта, когато корабите от ескорта се дозареждаха на ход. По-малките съдове трябваше да допълват резервоарите си всеки трети ден от бункерите на самолетоносача.

Това бяха моменти на върховно предизвикателство за навигаторското майсторство. Два, понякога три кораба с безкрайно различни характеристики и габарити трябваше да плават в непосредствена близост, съединени с кабели и тръбопроводи, нощем, сред огромните вълни на Северния Пасифик.

Най-забавно бе да се наблюдават есминците и фрегатите и Джейк Графтън често се заседяваше на пътеката около полетната палуба, за да им се възхищава. Малкият кораб обикновено подхождаше откъм кърмата, изпреварваше самолетоносача и след това, намалявайки скоростта си, се изравняваше с него. Огромният самолетоносач почти не се поклащаше, докато по-малкият му събрат се клатеше, издигаше и спускаше по вълните. От време на време носът му се заравяше толкова дълбоко, че пяната и пръските скриваха изцяло предното оръдие и къпеха всички на мостика.

Докато капитанът на есминеца се бореше да поддържа позиция на 75 фута от самолетоносача, отгоре изстрелваха въже, което трябваше да бъде уловено от група матроси, снаряжени със спасителни жилетки и каски. Въжето се застопоряваше и веднага по него се подаваше стоманен кабел. След това по кабела се прехвърляха тръбопроводите, обикновено три, за да се намали времето за изпомпване на стотиците тонове мазут, и зареждането започваше незабавно. През цялото време капитанът стоеше на края на мостика, за да може да вижда всичко и да дава команди на кормчията и сигналиста на машинното.

Една нощ към самолетоносача се приближи снабдителен кораб. Докато Джейк наблюдаваше, от десния му борд застана фрегата. От снабдителния кораб започнаха да прехвърлят гориво по тръбопроводите и различни припаси по въздушна линия едновременно и на двата бойни кораба. За да се ускори презареждането, се използваше и въртолет, който пренасяше палета от кърмата на снабдителния кораб до полетната палуба на самолетоносача.

В нощ като тази, насред великия Пасифик, човек можеше да стане свидетел на американската мощ. Всичко, което най-развитата промишленост на света произвеждаше, се прехвърляше от кораб на кораб в невъобразими количества: керосин, мазут, грес, бомби, патрони ракети, тоалетна хартия, игрални филми, резервни части, лабораторно обзавеждане, медикаменти, безалкохолни напитки в кутии, десертни блокчета, зеленчуци, мляко, брашно, кетчуп, захар, кафе — списъкът продължаваше безкрай. Цяла влакова композиция.

Организирането и осигуряването на транспорта на това количество блага до средата на безкрая беше по силите само на една нация. Тази способност беше ключът за американската мощ на моретата. Мощ, която можеше да се упражни във всяка точка от планетата, отстояща на хиляда мили от световния океан. За добро или зло, тези кораби правеха Вашингтон най-важния град на света, Конгреса на САЩ — най-важния форум на земята, а президента на САЩ — най-влиятелната жива личност. Тези кораби налагаха Pax Americana.

Това е нещо изключително, мислеше Джейк Графтън, пилот на бомбардировач и син на фермер. Той стоеше под опашката на един А-6, на пътеката около полетната палуба, облечен в коженото си летателно яке, с вдигната яка срещу вятъра и студа и се възхищаваше.

— Чух, че си щял да напускаш — каза една вечер Риъл Маккой в каютата.

— Да, на края на плаването. — Джейк лежеше на койката си отгоре и четеше инструкцията.

Маккой беше разгърнал страниците с борсовите листинги от „Уолстрийт Джърнъл“ на пода, койката си и масата. Седеше по турски с тетрадка с таблици в скута. Беше му станало обичай да допълва таблиците всеки път след получаването на пощата. Той се облегна на шкафчето си, опъна крака и въздъхна.