Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк не бе планиран да лети днес. Но все пак беше в графика — две дежурства на Кулата и едно вечерта в Центъра за управление на полетите. По време на дежурствата той представяше своята ескадрила, готов, ако се наложи, да окаже съдействие във всичко свързано с А-6. На работното си място той разполагаше с инструкция на А-6, която трябваше да провери, след което, заедно с наблюдателите от другите ескадрили, трябваше да гледа, да слуша и да води бележки в дневника си.

Тези дежурства, от една страна, осигуряваха на старшия ръководител-полети — Шефа, моментален достъп до информация от хора с богат опит, а от друга — помагаха на наблюдателите да се учат от колегите си. Оттук се виждаше идеално защо се допускат грешки и как се коригират. Долу, в Центъра, пък гледаха как командирът на авиоотряда се консултира с командирите на ескадрили и взема решения. Центърът бе на постоянна връзка с мостика на кораба. Тук всеки детайл от нощните полети се обмисляше и проверяваше до най-малката подробност. Новакът, който се потеше в кабината си някъде в нощното небе, никога не оставаше сам. Стига радиото му да работеше безотказно.

През деня вълнението и вятърът се засилиха. На залез-слънце облаците бяха вече доста ниско и продължаваха да слизат надолу. Видимостта под тях падаше. Наближаваше топъл фронт.

Джейк изгледа кацанията от първата вълна на монитора в стаята за инструктаж, докато оправяше документацията си. Палубата се клатеше и се получиха три минавания на втори кръг. По време на втората вълна беше дежурен в Центъра. Навън валеше. Двама минаха на втори по команда, а други четирима — сами, като единият — два пъти. Един от танкерите дефектира и когато резервният се плъзна по мокрия прорез на катапулта и подмина совалката, настъпи същински хаос. Докато отбуксират танкера обратно към совалката, РК-то трябваше да изпрати три самолета на втори кръг.

След като и последният кацна, трийсет и осем минути по-късно, Джейк се прибра в каютата си да пише някакъв отчет.

Джейк все още пишеше, когато след половин час влезе Риъл Маккой, хвърли шлема, който носеше на палубата и бележника си на бюрото и се пльосна на койката си.

— Ай, ай, ай! Каква нощ! Тия момчета гонят плъхове с лоста из кабината, а времето се влошава.

— На платформата ли беше? — Джейк имаше предвид работното място на РК-то, до ръба на полетната палуба.

— Да, дежурен съм. Казвам ти, това е една от супернощите за Флота. Като пожар в Китай. Видимост три мили с долна граница на хиляда и плътна облачност до двайсет и един хиляди фута. 10-футови вълни — защо не ми дойде акъла навреме, за да отида във ВВС-то? Момчетата в синьо щяха да са затворили и отишли в бара още преди три часа.

— Другата война — промърмори Джейк.

— Да, другата война съм във BBC-то — съгласи се Маккой. — Ами не искаш ли да стоиш до мен, на платформата, за второто действие?

Джейк погледна недописания отчет с отвращение, стана от стола и се протегна.

— Защо не? Толкова съм слушал молбите и мънканията на вас, регулировчици, че сигурно ще успея да се справя сам.

Маккой изнегодува:

— Днес е идеалният ти ден.

Джейк потанцува непохватно няколко секунди и застина в стойка:

— Добро минаване.

Маккой изохка и затвори очи. Според самия него той беше рекордьор на късите дремки и Джейк реши да засече времето. Шейсет и пет секунди след като затвори очи, РК-то започна лекичко да похърква.

Излязоха на пътеката край полетната палуба, която беше на четири фута под нивото ѝ, по една къса стълба.

Шумът от двайсет авиодвигателя на малък газ беше пронизителен дори през шумофоните им. Дъждовните капки, завихрени от надстройките на кораба, летяха от всички посоки едновременно дори през решетката под краката им. Вятърът духаше с все сила, в демонично присъствие от пълния мрак; беше толкова тъмно, че Джейк за миг помисли, че е загубил зрението си. Като капак на всичко въздухът бе наситен с вонята на изгорял керосин.

Малко по малко очите му се приспособиха към мъждукащите червени лампи на палубата и той започна да различава детайлите — извивките на пътеката, перилата, заоблените форми на контейнерите със спасителни салове, които висяха от външната страна на пътеката и насред бездната отвъд нея — няколко неподвижни светлини. Ескортът. Над главата му бяха опашките на самолетите. Двамата с Маккой ходеха свити почти на две, за да избягнат невидимите струи изгорели газове, които може би се носеха над тях. Може би, защото единственият начин да разберат, бе да бъдат издухани от небрежност.