Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

След час, когато се връщаше в базата, наоколо бръмчаха коли, големите лениви облаци се къпеха в огнения блясък на залязващото слънце. Той реши, че важното е да се гледа на всичко в правилна перспектива. Но не беше лесно. Всъщност беше невъзможно. Човек трябва да бъде Бог, за да вижда човека и неговите проблеми, Земята и Вселената в истинската им светлина.

Офицерският клуб гъмжеше от хора, музика, смях и светлина. Джейк постоя няколко секунди на входа: искаше да овладее чувствата си. Пъхна пилотката под колана си и бавно се упъти към бара.

Преди още да е стигнал вратата, до ушите му долетя разговорът:

— Та колко беше грозна? — попитаха три-четири гласа в нестроен хор.

— Грозна като космите по ташаците на тигър — ясно отекна звучният баритон на Флап. Хората, които стояха във фоайето и чакаха да ги повикат за вечеря, се спогледаха стъписани.

— Колко грозна? — попитаха този път осем-десет гласа.

— Грозна като приказки на фиркан перверзник.

Жените започнаха да се кикотят и да шушукат. Някои мъже се намръщиха и се обърнаха да погледнат през вратата на бара. Джейк видя как един от тях, петдесетгодишен със сребристосива коса, намигна на събеседника си.

— Това не е грозна!

— Толкова грозна беше, че земята опита да се разтресе и не можа — само потръпна. Толкова грозна, че петима пияни моряци се направиха, че не я виждат. Градският съвет заповяда да я боядисат в червено и да ѝ сложат номер; две кучета се изпикаха на обувките ѝ и аз хукнах да се спасявам, толкова грозна беше. Толкова безнадеждно грозна, че ципът ми заяде и престана да се отваря. Това, приятели мои, си е чистата истина.

Джейк Графтън се усмихна, изправи рамене и влезе в бара.

Небето имаше матов цвят; слънцето бе забулено от влажна пелена. Във всички посоки на две-три мили разстояние от кораба сивото море и небе се сливаха в едно. Вече три дни „Колумбия“ плаваше на северозапад от Пърл Харбър, проправяйки си път през петнайсетфутовите вълни. Сякаш се движеше на дъното на преобърната чаша. Духаше силен западен вятър.

От своята удобна позиция в кабината на танкера KA-6D, зад дефлекторния щит на трети катапулт Джейк Графтън виждаше една фрегата, която плаваше на около миля от левия борд. Право пред него, на края на видимата вселена, той можеше да различи едва забележимата надстройка и килватера на друга фрегата. Джейк и Флап бяха дежурни на танкера в петминутна готовност, което означаваше, че в продължение на два часа трябваше да седят в кабината, пристегнати с колани, готови да запуснат двигателите и да подкарат танкера към катапулта веднага след паркирания там Ф-4 „Фантом“ — също в петминутна готовност. Имаше още един изтребител на петминутно дежурство, спрян в близост до совалката на четвърти катапулт, и един Е-2 „Хокай“, обърнат с опашка към острова. До страничните катапулти, също с екипаж на борда, стоеше готов „ангелът“ — който трябваше да излети, преди да започне катапултирането. Към всеки самолет бе подключен работещ агрегат за запуск, готов моментално да подаде въздух за завъртане на двигателите. Всичките пет дежурни машини бяха обслужени и готови за полет.

Екипажите седяха в кабините, пристегнати с колани. Пилотът на Фантома на четвърти катапулт четеше някакъв булеварден роман. Джейк виждаше книгата, но не можеше да прочете заглавието.

Зад катапултите в средната част на палубата стояха още два изтребителя и танкер на петнайсетминутно дежурство. Техните екипажи седяха в съответните стаи за инструктаж в пълно летателно снаряжение, готови да се втурнат към полетната палуба, веднага щом се подаде сигнал.

Дежурството в повишена степен на готовност изискваше от екипажите да бъдат на разположение по всяко време, когато самолетите не са във въздуха. С изключение на водите в близост до бреговата ивица на Съединените щати, рядко се случваше корабът да се намира под трийсетминутна бойна готовност. Петнайсетминутното дежурство беше обичайният статус за открито море, както за Южнокитайско море, където доскоро се водеше война, и на други места, където съществуваше евентуална заплаха, важаха петте минути. В момента такава заплаха съществуваше. Разузнаването очакваше, че руснаците ще се опитат да прелетят над оперативната група, на път за Япония с бомбардировачи от Владивосток, летищата на остров Сахалин или полуостров Камчатка.

Джейк мислеше, че ако изобщо се опитат при тази лоша видимост, руснаците ще видят доста зор. Той седеше и наблюдаваше как фрегатата отляво се бори с вълните, отскача нагоре и след това забива нос толкова дълбоко, че белите пръски стигат назад, чак до капитанския мостик.