Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк Графтън седеше, гледаше и пушеше. Времето минаваше бавно, мислите му блуждаеха. От време на време пилотът поглеждаше часовника си. След като минаха почти два часа, той се върна при телефонните кабини в началото на кея и отново набра номера.

— Хей, Кали, аз съм, Джейк.

— Здравей, моряк! Много се радвам да те чуя!

— На мен също ми е адски приятно да чуя вашия, госпожице. Значи пак си тръгнала на училище?

— А-ха. На курсове за научна степен. Ще стана толкова образована, че не знам какво ще правя.

— Харесвам умните жени.

— Ще видя дали не мога да ти намеря някоя. Значи си в Пърл Харбър?

— Да. На Хаваите. Преди малко пристигнахме. Ще останем ден-два, после може би ще тръгнем към Япония, Филипините или ИО.

Давайки си сметка, че тя може би не разбира съкращението, след малко Джейк добави:

— Индийския океан. Не знам. Адмиралите казват и аз отивам там, където отива корабът. Но стига сме говорили за мен. Кажи нещо, искам да чуя гласа ти.

— Получих писмото ти за злополуката. Стори ми се страшничко. И опасно.

— Наистина беше вълнуващо, но вчера загубихме един самолет при катапултиране. А-6. Падна веднага след катапулта. Пилотът загина.

— Съжалявам, Джейк.

— Наистина се уморих от всичко тук, Кали. Твърде дълго се занимавам с тези неща. Аз съм цивилен по душа и мисля, че е време да сложа край. Подадох рапорт за напускане.

— О! — възкликна Кали и след кратко мълчание добави: — Кога ще те освободят?

— След като плаването приключи.

— Сигурен ли си в решението си?

— Да.

Джейк си играеше с телефонната жица и се чудеше какво да каже. Отсреща Кали мълчеше, затова той продължи:

— Самолетът, който се разби при катапултирането, беше същият, с който претърпях инцидента — пет едно едно. Електрониката беше бая разбита и когато са подменяли кутиите, някой от техниците не е закрепил здраво авиохоризонта. Затова при катапултирането кутията паднала и заклинила лоста за управление. Навигаторът катапултира и ни разказа какво е станало, но пилотът не успя да се измъкне.

— Нали не се самообвиняваш?

— Не — побърза да отговори Джейк. — Е, в интерес на истината, аз също нося някаква отговорност. Ако бях действал по-точно, можех да избегна закачането във въздуха. Но станалото — станало. Така ми било писано. Лошото е, че трябваше да чета лекции за полетите от самолетоносач на морските пехотинци — с практически съвети. Изнесох четири лекции по два часа и забравих да спомена, че трябва да проверяват закрепването на авиохоризонта.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Не съвсем, но не са ли тези рискове част от морската авиация?

— Да, те са сърцевината, самата ѝ същност, те са в реда на нещата. Независимо от добрите намерения, винаги се правят грешки, все нещо се разваля. Война или не, в този занаят загиват хора. Омръзна ми да гледам как хората залагат живота си на карта и губят, това е всичко.

— Не си ли загрижен за собствената си безопасност?

— Не повече от обикновено. Човек трябва да се превъзмогва, иначе не може да остане в този ад.

— Струва ми се, че понякога е трудно да се живее в опасност...

— Мога да се справя. Поне така мисля. Никой не се опитва да ме убие. Но, виждаш ли, това е най-страшното. Войната свърши и въпреки това, докато хората продължават да летят от самолетоносач, все ще има нещастни случаи.

— И какво смяташ да правиш, след като напуснеш?

— Не знам, Кали.

Минаха няколко секунди. След това тя заговори:

— Животът не е лесен, Джейк.

— Не бих казал, че това е новост за мен. Доста се борих за оцеляване последните две години.

— Мислех, че обичаш предизвикателствата.

— Какво се опитваш да ми кажеш — че трябва да остана във Флота ли?

— Не — гласът ѝ стана по-твърд. — Нищо такова. Дори не намеквам. Остани, напусни — каквото и да направиш, това е твой избор. Само твой. Трябва сам да решиш какво ще правиш с живота си.

— По дяволите! Опитвам се.

— Знам — нежно отвърна Кали.

— Познаваш ме — каза Джейк.

— Започвам да те опознавам.

— Как са родителите ти?

— Добре — отговори тя.

Поговориха си още няколко минути, след което си казаха довиждане.

Огромното туловище на кораба се извисяваше над редицата телефонни кабини. Джейк погледна към кораба, към опашките на самолетите, които стърчаха от ръба на полетната палуба, след това сведе поглед надолу, пъхна ръце в джобовете и се отдалечи.

Проблемът се състоеше в това, че той не бе в състояние да отдели летенето от останалото — убийствата, бомбардировките, смъртта. Може би тези неща бяха неразделни. Клането при Май Лай, лейтенант Уилям Кели, напалмът, опожарените села, обгорелите деца; американските пилоти, приковани към дърветата и одрани живи, виетконгските войници 28 28 Доброволците от Южен Виетнам, които са се били на страната на комунистите — бел. ред. , измъчвани за информация пред очите на американците; войниците от Севера, хвърляни от хеликоптер... Всичко това бе свързано с летенето, сплетено в гордиев възел, който дори Соломон не би могъл да развърже.