Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Накъде?

Джейк Графтън седеше мълчаливо, гледаше, размишляваше.

Когато се Джейк се отби да го види, Ханк все още заемаше отделна стая в лазарета. Изглеждаше блед. Това впечатление се засилваше от тънките му гарвановочерни мустаци.

— Хей, Ханк, кога ще те пуснат да излезеш оттук?

— Държат ме под наблюдение. Сигурно ще ме пуснат, като им писне да ме наблюдават. Не знам.

— Иначе как си?

Джейк се настани на единствения стол и внимателно огледа навигатора. Дейвис сви рамене.

— Човек днес печели, утре губи. Вчера едва не си загубих задника. Без малко.

— Е, измъкна се. Дръпна ръчката навреме и оживя.

— Ти си се катапултирал веднъж, нали?

— Да — отговори Джейк Графтън. — Над Лаос. Улучиха ме над Ханой.

— Имаше ли угризения?

— Какви например?

— Ами че си бил твърде загрижен за собствения си задник и не си помислил за другия?

— Доколкото разбрах, авиохоризонтът се е измъкнал при катапултирането и е паднал в скута на Смит.

— Да.

— Ханк! Какво можеше да направиш? Проклетото нещо тежи седемдесет паунда. Дори с твоя помощ Смит не би могъл да го върне на мястото му. Няма начин. Ако се беше втурнал да му помагаш, сега и двамата щяхте да сте мъртви. Имахте само секунди на разположение.

Дейвис не отговори. Той гледаше в стената и тежко преглъщаше.

Джейк Графтън напрягаше мислите си в търсене на подходящи думи. „Момчета, трябваше да ви кажа да проверявате закрепването на авиохоризонта!“ Макар че му се искаше, той не го каза.

С равен тон Ханк започна да излага фактите около катапултирането си. Парашутът не се отворил докрай, преди да падне във водата. Затова той здраво цопнал и не могъл да се освободи от него. Добре, че спасителят от хеликоптера се явил само след секунди и му отървал кожата. Но все пак Ханк пийнал доста вода и едва не се удавил.

— Не знам, Джейк. Понякога животът е труден за разбиране. Като се замислиш, единственото важно нещо е късметът. Дали си жив или мъртъв, зависи само от късмета. Всички казват, че човек е мъртъв, защото е оплескал работата. Разбира се, че е така. Господин Късмет е пикал отгоре му. И ако това е истина, то всичко друго е лъжа: религия, професионализъм — всичко. Ние сме само дребни риби и късметът решава кога ни е дошло времето. Тогава някоя акула ни поглъща и това е краят на всичко.

— Ако всичко е само късмет, тогава няма смисъл да те наказват с плаване, нали? — отбеляза Джейк.

— В момента следователите са долу, при прибористите — съобщи Ханк Дейвис. — Търсят нещастното копеле, дето не е закрепило добре авиохоризонта. Цялата тая гадост ще се стовари върху главата на горкия тъп кучи син: „Рори Смит е мъртъв и за това си виновен ти.“ Направо ми се гади.

На море или на суша, животът на ескадрилата се върти около стаята за инструктаж. Тъй като ескадрилите А-6 имат най-много екипажи, винаги ги настаняват в най-голямата стая за инструктаж. На повечето кораби това е стая за инструктаж №5, но на „Колумбия“ беше №4. Стаята за инструктаж никога не беше достатъчно голяма. Беше пълна с удобни тапицирани столове, в които човек можеше да се отпусне и наистина да си почине, дори да поспи, но те не стигаха за всички офицери.

В някои ескадрили по време на разбор столовете се разпределяха строго по старшинство. В други ескадрили редът беше, който дойде пръв. Това зависеше от шкипера, който винаги заемаше стола пред катедрата — най-доброто място в стаята. Подполковник Халдейн смяташе, че рангът има своите привилегии — поне на земята, — затова тук се сядаше по старшинство. На Джейк Графтън се полагаше място на четвърти ред. Дребните риби — младши лейтенанти, на които това бе първото плаване, стояха прави в дъното на стаята или сядаха на сгъваеми метални столове.

Разборите бяха събития от социален и делови характер. На тях се разискваха работите на ескадрилата, административни въпроси от живота на кораба, обсъждаха се тънкостите на взаимодействието между бюрократите от Флота и Морската пехота, четяха се лекции върху инструкцията и провеждането на полетите, пускаха се слухове, всичко вървеше по реда си.

На тези вечерни събирания офицерите от ескадрилата имаха възможност да се опознаят по-добре. Тук човек можеше да види отблизо заместниците — „тежкарите“, да следи изявите на младшите офицери; тук командирът упражняваше властта си над екипажите и ги стиковаше в бойна единица.

Освен че разполагаше с легитимната власт, командирът винаги беше най-опитният летец и най-старшият по чин в ескадрилата. От личността на самия човек зависеше как ще се възползва от тези свои предимства. Но отговорността, която носеше, беше наистина голяма. Освен за самолетите той отговаряше още за около 350 матроси и три дузини офицери. Командирът беше служебно и морално отговорен за всички аспекти от живота им — от настаняването и здравето до професионалното им развитие и реализация. Също така бе отговорен за ескадрилата като бойна единица, което означаваше, че животът на хората му бе в негови ръце.