Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

На другия ден Джейк и Флап летяха на танкер. Това беше последният летателен ден, преди корабът да влезе в Пърл Харбър. Бяха в зоната над кораба и кръжаха в радиус от пет мили на 20 000 фута, когато Флап каза:

— Чух, че подаваш рапорт за уволнение.

Тъй като това не беше въпрос, Джейк не отговори. Сутринта той бе разговарял със старшия писар в щаба на авиокрилото и очевидно старшината бе разказал на морските пехотинци.

— Вярно ли е? — настоятелно попита Флап.

— Да.

— Страшно си забавен, знаеш ли? Вчера следобед пусна ръчно шест бомби от по петстотин паунда и имаш четири преки попадения, после пусна шест със системата и имаш още три. Седем преки попадения от общо дванайсет бомби. Между другото, след това представяне ставаш пръв в ескадрилата.

Тази забележка развълнува Джейк Графтън. В обществото на воини, към което той принадлежеше, не се гледаше с добро око на перченето, самохвалството и самодоволното приемане на комплименти по повод на летателните ти умения. Смокиновото листо не може да скрие кой знае колко, но скромността изискваше в този случай той да го развее.

— Чиста случайност — промърмори Джейк. — Вятърът беше сравнително постоянен, а това се случва рядко и...

Без да обръща внимание на смокиновите листа, Флап продължаваше:

— После, на връщане към кораба, направи захода като по релси и закачи третото въже за „о’кей“. Разбра, че едно момче се е пребило, обяви, че вината е изцяло твоя, защото знаеш нещо, което той не е знаел, и си пуснал рапорт. Не ти ли се вижда странно?

— Изобщо не съм казвал, че вината е моя.

— Глупости! Обвиняваш себе си.

— Не...

— Снощи си поприказвах с Риъл Маккой — обясни Флап. — Затворил си се в каютата с бутилка. Знам, по дяволите, че не си плакал за Рори Смит — та ти почти не го познаваше. Оплаквал си сам себе си.

— Каква невероятна проницателност, доктор Фройд! Сега разбирам защо съм толкова смахнат: когато бях малък, родителите не ми даваха да тормозя котето си. Изпрати ми сметката за консултацията. Но междувременно си затвори шибаната уста!

След крясъка на Джейк настъпи тишина. Двамата мъже се взираха в безкрайното небе. По скутовете им пълзеше сянката от оребрението на фанара. Тази сянка беше единственото облекчение от силното тропическо слънце, което огряваше небесната синева.

— Не е за вярване, че под нас е половината от земната атмосфера — тихо каза Флап. — Без кислород на тази височина повечето здрави мъже ще са в безсъзнание след трийсет минути. Знаеш го — летял си толкова пъти, че летенето се е превърнало в рутина за теб. Това е капанът, в който всички се хващаме. Понякога забравяме, че всъщност сме само малки капчици протоплазма, движещи се произволно в безкрая. Единственото, което ни крепи, е тънката сламка, за която сме се хванали — кислорода от маската, двигателите, самолета, кораба... Но виж какво става. Сламката може да се прекърши. Ние сме като въжеиграча над Ниагарския водопад: най-малката погрешна стъпка, най-краткият миг невнимание, най-незначителната грешка води до катастрофа.

Флап помълча малко, после продължи:

— Много хора са си втълпили, че Бог ги е застраховал още при раждането им, че ги очакват най-малко седемдесет години пълноценен живот, че ще работят и ще печелят добре, ще имат верни жени, смели синове, добродетелни дъщери, справедливостта ще тържествува, ще има много любов — ако възникнат проблеми, Създателят ще оправи нещата. Да, ама не! Истината е, че животът, както и летенето, е пълен със случайности. Всички сме като въжеиграча, който се опитва да запази равновесие. Но някои хора неизбежно падат.

Напук на себе си, Джейк слушаше Флап. Човек не можеше да пренебрегне монолозите на това копеле.

— Мисля, че си струва да бъдеш спасен, Графтън. Ти си най-добрият пилот, когото някога съм срещал. Много, много си добър. И искаш да зарежеш всичко това? Жалко, много жалко.

Флап млъкна. Може би искаше да даде възможност на Джейк да отговори, но остана разочарован и след малко продължи:

— Никога не съм уважавал особено момчетата от Флота. Мислите си, че войската е нещо като корпорация — вършиш си работата, трупаш парички в правителствената си сметка и винаги, когато ти хрумне, можеш да напуснеш. Може би във Флота е така. Слава Богу, в Морската пехота не е.

Джейк се почувства засегнат и наруши мълчанието:

— По време на краткото ни запознанство ти не чу от мен нито една гадна забележка по отношение на Светата Морска пехота. Но ако искаш да си разменяме обиди, сигурно ще успея да измисля нещичко.