Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк му обясни за авиохоризонта, за това как при поставяне на кутията болтовете може да не бъдат здраво завинтени и че пилотът трябва да ги провери.

— Искам да разбера, подполковник, дали Рори е проверил авиохоризонта, преди да отиде на катапулта.

Подполковникът не каза нищо. Изслуша Джейк, като го гледаше в очите, и нищо не каза.

— Аз ще го попитам — реши накрая той, отвори вратата и влезе. Изминаха почти пет минути. Когато Халдейн се появи отново, той затвори плътно вратата зад гърба си и застана срещу пилота. Джейк се беше облегнал на отсрещната стена на коридора.

— Не си спомня.

— Знаел ли е, че авиохоризонтът може да падне? — Не, не е знаел.

Без да каже нито дума повече, Джейк се обърна и си тръгна.

Когато Риъл Маккой влезе в каютата, той седеше на бюрото си. Единствената светлина идваше от десетватовата луминесцентна тръба над бюрото. Маккой се настани на леглото си.

— Риъл, защо не излезеш да се поразходиш? Имам нужда да остана малко сам.

Маккой се замисли за няколко секунди.

— Разбира се — каза той и излезе.

Лятото бе любимият му сезон във Вирджиния. Тогава всичко е избуяло, елените са едри и мързеливи, сред дърветата цвърчат катерици. Слънцето грее в гърба ти, ризата ти е мокра от пот. Чувстваш се добре от това, че напрягаш мускули и виждаш плодовете на своя труд — материално свидетелство за свършената работа. Хората около теб са здрави и трудолюбиви — с тях можеш да споделяш и радости, и скърби. И той се бе отказал от всичко това заради другото...

Джейк Графтън седеше в каютата си и се вслушваше в скърцането и боботенето на кораба, в звуците от стоманата, която пореше вълните. Чуваше и шума от работата на хората — хлопане, удари с чук, дялкане, звънтене, щракане, стържене... трясък от отварянето и затварянето на врати и люкове.

Отговорност... Възлагат ти съвсем малка работа, а ти се проваляш и някой умира. За дванайсет секунди. Дванайсет отвратителни секунди...

А той наистина се бе постарал. Беше отделил време, бе положил усилия да направи всичко както трябва. Беше съставил план, точка по точка, бе прегледал инструкцията страница по страница, параграф по параграф. Беше се спрял на всеки аспект от полетите на самолетоносач. И бе забравил един пункт, една малка подробност от информацията, за която някога и някъде беше чул — за това, че веднаж при изстрелване един зле закрепен авиохоризонт се измъкнал от леглото си с четири инча. Вероятно преди няколко години са получили този доклад, но тогава в Морската пехота още не са летели от самолетоносачи и сведението по всяка вероятност е влязло през едното ухо на някой чиновник и е излязло през другото. А сега, когато трябваше да знаят тази подробност, Джейк бе забравил да им я съобщи.

Късметът наистина е една проклета кучка. Тъкмо когато човек най-много се нуждае от него, той забива нож в гърба ти и го върти в раната, като през цялото време те гледа похотливо.

Рори Смит беше мъртъв. Нищо не можеше да го възкреси. Нито скърцането със зъби и скубането на косите, никакви юмруци и изповеди не бяха в състояние да го измъкнат от дъното на Тихия океан и отново да вдъхнат живот на размазаното му тяло. Кабината на Боен Ас 511 се бе превърнала в негов ковчег. Той почиваше на дъното на океана. Водите щяха да разнесат молекула по молекула тялото и самолета, докато един ден от тях не останеше нищо. Тогава пилотът щеше да се превърне в част от океана, облаците, пасатите и безкрайните сини води.

Джейк отвори шкафчето си и извади от там бутилка уиски. Сипа си, вдигна тост в чест на Рори Смит и гаврътна питието.

От алкохола му се доспа. Той се покатери на горното легло.

Това наказателно плаване не беше приятно. Но поне му даваше възможност да погледне от друга страна на летенето, кораба, Флота и всички онези мъртви хора. Морган Макферсън, Боксмън, Франк Алън, Рори Смит, всички тези момчета. Всичките добри мъртъвци. Всички бяха добри. И всички са мъртви. Истински мъртви.

Ще напусне Флота, ще си пусне рапорта.

„Никога повече. Няма никога вече да стоя безпомощно в стаята за инструктаж и да гледам катастрофи. Няма да ходя по панихиди. Няма да събирам личните вещи на момчетата в метални сандъчета и да ги изпращам на родителите или вдовиците им с проклети малки бележки, в които пише колко съжалявам за станалото. Няма вече да се самозалъгвам, че съм по-добър пилот от тях и затова те са мъртви, а аз не съм. Твърде дълго се занимавах с тая гадост. Нека момчетата, които още имат желание и кураж за това, да продължават да го правят, докато не умрат като Рори Смит. Но аз няма да бъда от тях. Стига ми толкова.“