Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— И само толкова грозна?

— Толкова, че здрави мъже припадаха, деца пищяха, а конете бягаха от нея.

— Колко грозна? — повториха всички в хор, дори Рори Смит, който стоеше в другия край на стаята.

— Жените си скубеха косите, небето почерняваше и земята трепереше.

— Това не е грозна.

— Казвам ви, момчета: толкова грозна беше, че огледалата се пропукваха, кучетата побесняваха, пожарните кранове се пробиваха и един мъж, който ѝ се беше усмихнал през нощта, се вцепени, когато я видя на дневна светлина. Чиста истина, момчета.

Беше типичен за тропиците следобед — пухкави разкъсани облаци, носени от лекия пасат, между които надничаше слънцето. Времето на Хаваите щеше да бъде чудесно. Още два дни и щяха да пристигнат в Пърл Харбър! Страхотно.

Джейк внимателно огледа бомбите „Тип-82“ от по петстотин паунда — смъртоносни „наденици“ с отровнозелен цвят. Не беше виждал такива от нощта, в която го бяха улучили — преди седем месеца. Е, това си беше поличба!

Както и да е, войната бе свършила, сега Джейк плаваше в мирно време... Можеше да служи още двайсет години във Флота, без да се наложи да бомбардира истински цели. Трета световна война? Глупости!

Ето го отново в кабината на удобната седалка, заобиколен от познатите прибори. Всъщност Джейк познаваше тази кабина по-добре от всичко друго на света. Само при мисълта, че може никога повече да не влезе в нея, го обземаше безпокойство. Как да обърнеш гръб на цели шест години от живота си?

Флап се намести на седалката до него, а техникът се изкачи по стълбата от страната на Джейк, за да му помогне с коланите.

Всичко беше като спомен, който се възкресява отново и отново.

И кой знае защо, това му харесваше.

Рори Смит много внимателно проверяваше своя самолет, борд 511, преди полета. Това четири-пет футово падане не можеше да остане без последствия. Особено внимание бе обърнато на колесника. Една пукнатина и... Е, специалистите по планьора не откриха повреда. Те остъргаха боята от отделните части, изследваха ги чрез флуороскопия и изказаха компетентното си мнение. Какво му оставаше на пилота? Само да го подкара.

Радарът, компютърът и инерциалната бяха доста пострадали. Всички компоненти на системите бяха подменени, включително антената на радара. Авиохоризонтьт и радиото също бяха нови.

След като Смит и навигаторът му Ханк Дейвис седнаха в кабината и се пристегнаха с коланите, те включиха и внимателно провериха всички агрегати и системи на самолета. Инерциалната се справяше бавно, но все пак се съгласува. Отбелязаха го за разбора.

Те бяха в последния А-6, който изрулира за катапултиране — на номер две на носа. Другите бяха вече във въздуха и след няколко минути Смит щеше да ги настигне на девет хиляди фута. „Достатъчно, за да се качим над онзи кълбест облак“ — помисли си той, отделяйки три секунди, за да огледа небето. После потвърди скоростите, провери заключването на крилата, спусна предкрилките и задкрилките, нагласи стабилизатора, вкара носовия колесник в совалката, освободи спирачките и даде газ. Проверка на управлението.

— Готов ли си?

— Да — бодро отговори Ханк Дейвис.

Рори Смит козирува и отпусна глава на облегалката. Видя как дежурният на катапулта застана срещу вятъра като фехтовач в атака и докосна с ръка палубата. С крайчеца на окото си Рори забеляза как операторът на ръба на палубата посяга с две ръце надолу към бутона за изстрелване.

След секунда клапаните се отвориха, 450 паунда пара изтласкаха буталата и задържащият болт се счупи. Претоварването притисна Смит към седалката и Боен Ас 511 се устреми напред. В същия момент авиохоризонтът се откачи и започна да излиза от леглото си в приборното табло.

Рори Смит протегна ръце към черната кутия, но вече беше късно. Предният ѝ край се катурна и тя падна в скута му. Лостът за управление отиде назад. Всичко стана в първата секунда и половина от катапултирането.

Борейки се с претоварването, Смит отчаяно се опитваше да премести кутията. Трябваше да освободи лоста за управление!

Палубата свърши, носът тръгна нагоре. Нагоре, нагоре... а той още не можеше да вдигне проклетата кутия!

Пъхна отдолу дясната си ръка, опитвайки се да избута лоста напред. Все едно да се бориш със стена.

Усети срива, почувства как дясното крило се накланя надолу. Все още се опитваше да вдигне с лява ръка кутията, а с дясната да премести напред лоста, когато Ханк Дейвис се катапултира. Хоризонтът се накланяше, носът отиваше надясно.