Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк Графтън следеше приборите и мислеше за черния океан под тях. Поне водата беше топла. В топлите води имаше акули. Той мразеше акулите, боеше се от тях до лудост. Акулите бяха негова фобия. Като цопнеше във водата, трябваше да потисне паниката, да продължи да действа.

На никого досега не беше казвал за акулите. Прилошаваше му само при мисълта, че може да се окаже насаме с тях. И то през нощта, когато нищо не се вижда. Със сигурност щеше да е ранен и да кърви. Никой досега не се беше катапултирал, без да се нарани. А трябва и да се задържиш на повърхността...

— Боен Ас 521, кацане разрешено.

— 521 — горчиво отговори Джейк и стисна устни. Трябваше да прати оня по дяволите и да обяви „Бинго“.

Първо задкрилките — на десет градуса — трябваше да се спуснат от електросистемата. С тях бяха свързани предкрилките на атакуващия ръб на крилото — те също се задействаха. Предкрилките и задкрилките променяха формата на крилата и им позволяваха да увеличат подемната сила 26 26 подемна сила — силата, която се образува при обтичането на крилото от въздушния поток и позволява на самолета да лети . Увеличаваха също и челното съпротивление и забавяха самолета.

Беше ред на куката. Джейк дръпна лоста и изчака лампата за прибрано положение да угасне.

Интрудърът намаляваше скоростта... 170... 160... 150...

— Сега няма нищо да стане — каза пилотът на Флап, и премести лоста за колесника на спускане, след това завъртя ръкохватката на края му на 90 градуса — и я изтегли. Червените лампи за прибрано положение угаснаха.

Той чакаше. Усещаше как челното съпротивление нараства, виждаше, че въздушната скорост намалява, и даде газ. Лентите на разходомерите скочиха нагоре.

„Хайде, моля те. Дай ми три зелени. Моля те!“

Пръв се заключи носовият колесник. След две секунди се заключиха и основните. В главния резервоар оставаха 1700 паунда гориво.

— Заключи се — съобщи Джейк на Флап, Господ и всички, които го чуваха.

Диспечерът му даде нов курс.

— По дяволите! — разочаровано възкликна Флап — Само това ли беше? Дори минимален остатък не светна! — Сигналната лампа за минимален остатък светваше при 1360 паунда.

— Още не сме кацнали — отбеляза Джейк.

— О, Тома Неверни! Почти стигнахме.

Джейк се концентрира върху скоростта и излизането на глисада. Двигателите бяха на по-малък режим от нормалното, тъй като след повредата в хидравликата въздушните спирачки не работеха. Това щеше да му спести няколко галона керосин, но пораждаше друг проблем. Ако дойдеше високо, отнемането на газта не беше достатъчно ефективно — самолетът можеше да прелети точката за кацане.

Той видя топката от две мили. След една миля докладва:

— 521, топка на Интрудър, 1,4.

— Прието.

Топката започна да се издига и Джейк рязко отне от газта, следейки ъгъла на атаката.

Ръководителят-кацане му говореше:

— Дай пак газ... много е, намали малко... Не, още малко... Дръж така...

Всеки момент щяха да попаднат във вихъра зад острова. Миг преди това Джейк незначително увеличи газта. Това му помогна да прелети смутената зона без голяма промяна на режима на двигателите. Веднага след това отново върна ръчките назад.

Докато прелиташе над рампата, скоростта му леко намаля и топката започна да потъва

— Газ! — извика ръководителят-кацане.

Тряс! Колесниците се удариха в палубата. Ръчките — докрай напред... и Джейк усети огромния гостоприемен тласък от закачането на куката.

— Второто, струва ми се — каза Флап.

На Джейк не му пукаше. От гърдите му се изтръгна силна въздишка на облекчение.

Появиха се жълтите ризи. Пилотът обра предкрилките и задкрилките, докато те застопоряваха самолета, и угаси двигателите. Бяха се завърнали.

Докато вървяха по полетната палуба с шлемове в ръце, топлият вятър рошеше мокрите им коси. Чувстваха твърдата стоманена палуба под краката си. Флап повтори:

— Само това ли беше?

„Да — призна си Джейк Графтън, — не беше толкова страшно.“ Поне тази нощ. Но на човек невинаги му върви: един ден, когато бръкне в торбата с късмет, тя ще се окаже празна. Може срезният болт да се счупи не когато трябва, може някой да се вреже в него при рулиране, може танкерът да се скапе, времето да се развали... Няколко от тези неща в дяволска комбинация могат да тикнат всеки от ръба. Джейк Графтън — ветеран с над 340 катапултирания и кацания на самолетоносач — знаеше, че това може да се случи и с него. Знаеше го като петте си пръста.

„Мисля — написа Джейк на Кали тази нощ, — че съдбата на човек не зависи от него. Ние живеем с илюзията, че можем да контролираме съдбата си, че решенията, които вземаме, имат някакво значение, но това не е така. Случайността властва над живота ни. Случайността, съдбата, късметът — наречи го, както искаш, — плете паяжините си и дърпа конците, а ние се борим, махаме с ръце, отбраняваме се. Някои се молят.