Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Отначало островите се появяват на хоризонта като облаци, които по нищо не се отличават от останалите. Едва след няколко часа, когато корабът се приближи, става ясно, че тези облаци са по-различни. Първите едва забележими зелени проблясъци под пухкавите облаци загатват за наличие на твърда маса, суша, земя, остров там, където отначало е имало само море и небе.

Накрая се появяват ясни очертания: светли зелено-кафяви склонове, а не след дълго — и линията на прибоя, контурите на планинска верига, тук клисура, там нос.

Хаваите.

Джейк Графтън стоеше на носа сред тълпа свободни от вахта моряци и гледаше как остров Оаху се приближава все повече и повече. Тази сутрин той изглеждаше изумруденозелен под бялата си пухкава шапка. Отдясно съвсем отчетливо се виждаха хотелите и административните сгради на Хонолулу. Още по-надясно се извисяваше нос Даймънд, също покрит с шапка от пухкав облак.

Моряците сочеха различните ориентири и възбудено разговаряха. Бяха развеселени и щастливи. Да видиш за пръв път Хаваите е едно от най-важните събития в живота, нещо като първа целувка.

Джейк вече два пъти бе идвал тук. При първите две пътувания корабът спираше в Пърл Харбър на път за Виетнам. Докато гледаше как самолетоносачът приближава входа на пристанището, той отново се замисли за онова време и за хората, с които беше тогава и които сега бяха мъртви. За дребните риби и акулите.

Джейк слезе долу. В каютата Риъл Маккой съсредоточено четеше „Уолстрийт Джърнъл“.

— Натрупа ли вече за пенсия?

— Аз печеля честно, Графтън. Работя усърдно и поемам големи рискове. Това е капитализмът.

— Да. И как се отнася с теб капитализмът?

— Мисля, че от деня на излизането на този брой — отпреди четири дни — трябва да съм спечелил още някоя хилядарка. Веднага щом се измъкна от базата, ще си потърся днешен.

— А-ха.

— Арабите са затворили кранчето на петрола в Близкия изток. Това ще вдигне цената на петролните ми акции на вътрешния пазар и ще унищожи приходите ми от акциите на авиокомпаниите. Едни цени се качват, други спадат. Знаеш ли кое е най-шантавото нещо в инвестициите? Там наистина няма лоши новини. Дали една новина е добра или лоша, зависи от това къде си вложил парите си.

Джейк изгледа съквартиранта си с безразличие. Такива жалки разбирания за живота го вбесяваха. Долните твари си играят с живота на дребните риби. Макар и неизбежно, това не правеше нито едните, нито другите по-симпатични за него.

— Ще слизаш ли на брега? — попита Маккой.

— Веднага щом свалят трапа. Ще изхвърча на секундата, — отговори Джейк Графтън. — Време е да сляза за малко от тая раздрънкана гемия.

— Нали знаеш, че в този Флот не се гледа с особено добро око на нетърпеливите да слязат — напомни му Маккой с тон, който се стори на Джейк малко лицемерен.

— Хич не ми пука дали Халдейн ще използва атестацията ми вместо тоалетна хартия, — остро отвърна Графтън.

Наистина не му пукаше. Ни най-малко.

— Ало?

— Ало, госпожа Маккензи? Обажда се Джейк Графтън. Кали в къщи ли си е?

— Не, Джейк, няма я. Откъде се обаждаш?

— От Хаваите.

— Сега е на училище. Трябва да се прибере към шест вечерта. Имаш ли телефон, на който да те потърси?

— Не. Аз ще ѝ се обадя. Моля, предайте ѝ, че съм я търсил.

— Ще ѝ предам, Джейк.

Пилотът затвори телефона и прибра останалата купчина монети в джоба на панталона си. Когато излезе от телефонната кабина, следващият моряк от опашката зае мястото му.

Той тръгна бавно, без да се оглежда, без да обръща внимание на случайните поздрави отляво и отдясно. Палмовите дървета и цъфналият червен жасмин не го интересуваха. Пилотът не усещаше милувката на тропическия бриз по лицето си. Но когато от Хикам се издигна един реактивен самолет, Джейк се спря и погледна нагоре. Той гледа, докато самолетът се изгуби от поглед и звукът заглъхна, след това продължи по пътя си.

На около един кораб разстояние от пристана на самолетоносача, непосредствено до водата имаше малка полянка с маса за пикник. След като почисти масата от гълъбовите курешки, Джейк седна и килна пилотката на тила си. Оттатък пристанището се откриваше гледка към мемориала „Аризона“, за който пилотът знаеше, че е построен върху останките от потопения линкор. „Аризона“ лежеше в тинята под тези спокойни води с разрушен, надупчен, опожарен и разбит от японските бомби и торпеда корпус. От време на време корабите, превозващи туристи до мемориала и обратно, оставяха диря и смущаваха повърхността на водата. След като преминеха, дирята бързо изчезваше. Само някоя лека вълна нарушаваше спокойствието на огледално гладката повърхност, защитена от морските вълнения посредством дългия тесен канал. В тези невъзмутими води се отразяваха небето с подвижните пухкави облаци и дългите сиви бойни кораби, закотвени в края на пристанището.