Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Джейк мислеше, че е разсякъл възела — или поне, че капитан Кампарели и Флотът го разсякоха вместо него — миналата зима във Виетнам. Той бе проявил своеволие, като си беше избрал за цел сградата на Парламента в Ханой. Атакува я и едва не я разруши, след което трябваше да се срещне с някои много недоволни висши офицери край дълга зелена маса. Те знаеха, че са длъжни да се подчиняват на заповедите на правителството и не можеха да проумеят как той, някакъв си нещастен лейтенант, е могъл да пренебрегне това.

Всички сме вътре в играта. „Не бива да губим вярата си.“ Нали това си казвате един на друг, винаги когато стане напечено и започне да се лее кръв?

Правим каквото трябва и умираме, когато трябва, един за друг. Тогава нещата бяха по-лесни за обяснение, по-лесно беше да се вярва. А сега войната бе свършила. Макар че някои хора искаха да продължи, тя, слава Богу, беше свършила.

Сега бе дошло време на мирните плавания — от шест до осеммесечни пътувания наникъде — на мъчителните раздели с любимите хора, на разрушените от постоянни изпитания бракове, на децата, чиито бащи все отсъстваха; на страха от това, че своенравният господин Късмет може да те целуне за сбогом; на хората, които пред очите ти се превръщаха в храна за акулите; на съзнанието, на непрекъснатата мисъл — всеки ден и час — за това, че ти може да си следващият. Животът може да те напусне толкова бързо, че ако вдишаш на този свят, ще издишаш в ада.

Лейтенант Джейк Графтън, син на фермер, специализирал история, реши да подреди живота си. Да предприеме нещо сигурно, нещо разумно. Нещо, което да доведе до видими резултати. Което да му позволи да си намери добра жена, да създаде семейство, да бъде добър баща. Щеше да завещае живота си на летец на вманиачени идиоти като Флап Ле Бо.

И все пак летенето щеше да му липсва.

Този следобед, докато се разхождаше по булеварда, водещ към центъра на Хонолулу, Джейк Графтън се взираше в големите меки пухкави облаци, които се открояваха на тъмносиньото небе и изглеждаха неподвижни. Изведнъж му се прииска да лети — да скочи в някой самолет, да пристегне коланите и да забрави за проблемите на земята.

Да, хората сме земни твари. Телата ни са съставени от земни минерали, които осигуряват нашето съществуване. Клетките ни съдържат морска вода — наследство от прадедите ни, обитавали океаните. Но на повърхността, където се развива човекът, има и други животни, които той убива и използва за храна, както и подходящи за храна растения, дървета с ядки и плодове, гъмжащи от живот реки и езера. Нашият организъм функционира най-добре при температура, атмосферно налягане и кислород, подобни на тези, които са преобладавали на земната повърхност през повечето време от съществуването на бозайниците. Ние се нуждаем от защита от слънчевата радиация в атмосферата. Нашето обоняние и слух използват атмосферата като проводник. Земната гравитация служи като отправна точка на чувството ни за равновесие и противодействието, необходимо за правилното функциониране на нашите мускули и кръвообращение. Предизвикателствата на оцеляването на сушата са послужили като стимул за развитието на мозъка ни. Без земята ние нямаше да бъдем това, което сме. И въпреки това ни се иска да я напуснем, да се издигнем в атмосферата, да прекосим междупланетното пространство, да открием други светове. И един ден да напуснем Слънчевата система и да се отправим към друга звезда. Макар че все още сме ограничени от физическите и физиологическите си възможности тук, на повърхността на майката Земя.

Понякога противоречията на човешкото съществуване терзаеха Джейк. Миналата есен, докато обстрелваше целите в Северен Виетнам, опитвайки се да избяга от огъня на противовъздушната артилерия и зенитните ракети, американци отново стъпиха на Луната. По-малко от седемдесет години след като братята Райт се издигнаха във въздуха и осъществиха първото моторно летене, човекът бе стигнал до Луната и гледаше оттам как родната планета блести сред безкрайния мрак на нищото. А през това време войната, гладът, епидемиите и нечовешкото отношение на едни хора към други върлуваха с неотслабваща сила, както е било и в зората на човешката история.

Странно, непонятно. Заслужаваше си обаче да помисли за това в тази благоуханна тропическа вечер, изпълнена с нежни аромати. На няколко ярда от ритмично плискащия се прибой.

Джейк Графтън тръгна по брега. Гледаше хотелите и хората, прибоя и мислеше за всичко това.