Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

„Колумбия“ определено се движеше много по-добре, но Джейк усещаше надлъжното клатушкане и виждаше как предният край на полетната палуба ту се вдига, ту пада, докато корабът пореше неуморните вълни.

Флап Ле Бо седеше на мястото си отдясно на Джейк и четеше книга на Малкълм Х. Всеки път щом стигнеше до края на страницата, той вдигаше поглед от книгата и се озърташе наоколо няколко пъти, докато я прелистваше.

При едно от завъртанията на перископа Джейк попита:

— Хубава ли е книгата?

— Момчето със сигурност си го бива — отговори Флап и продължи да чете.

— За какво става дума?

— Не си ли чувал за Малкълм Х?

— Не.

— Противник е на мелезите. Вярва, че расите трябва да живеят на отделни територии, да не се смесват, такива неща.

— Ти вярваш ли в това? — неуверено попита Джейк.

Флап беше вторият или третият чернокож в морската авиация, когото пилотът познаваше, и никога не бе обсъждал с някой от тях проблема за расите.

— Има и нещо добро — каза Флап и погледна към Джейк. — Но аз мисля, че расите трябва да се интегрират. Америка принадлежи на американците — били те чернокожи, бели, кафяви, жълти, зелени или лилави. А ти какво ще кажеш? Ти си от земеделска Вирджиния — раят на белите расисти, на еднопартийните фанатизирани политици, на дебелите шерифи, — какво мислиш ти?

— Старият Х е трябвало да те използва да му пишеш речите.

Джейк Графтън не беше толкова глупав, та да се обяви за противник на расизма, особено пред чернокож, който можеше без много усилия да го приравни с фанатиците.

— Кой знае, ако страстта ми към Морската пехота угасне, може да се заема с политика — призна Флап и отново се върна към четивото си.

Докато Джейк растеше, във фермата на баща му имаше двама чернокожи работници. И двамата бяха едри мъже с длани колкото чинии и ръце, по-дебели от неговите бедра. Едва можеха да се подписват, но работеха за четирима бели. На младини бяха размахвали тежките чукове в ремонтни бригади по железниците. Баща му Сам ги наричаше „негрите от Джорджия“. Как се бяха озовали във фермата на Графтън, Джейк така и не разбра, но от време на време Исая и Франк споменаваха, че никога не си и помислят да минават южната граница на Вирджиния. След това поклащаха глави и се смееха на някаква своя шега, създавайки в съзнанието на момчето представата за кръвожадни шерифи от южните щати, жадуващи да отмъстят за някакви чудовищни, жестоки престъпления.

Баща му се отнасяше към двамата чернокожи също както към белите сезонни работници; работеше рамо до рамо с тях, споделяше с тях храната, тютюна и шегите. Малкият Джейк много ги харесваше.

Но като повечето момчета от своето поколение, израснали в югозападната земеделска част на Вирджиния, той приемаше расовата сегрегация като нещо естествено, толкова обичайно и логично, колкото уважението на мъжа към жената и почитта към по-възрастните. Така беше до 1963 година — годината, в която Джейк навърши осемнайсет. Една вечер, докато гледаха по новините как в Бирмингам разпръскват негрите с водни струи, баща му изпсува.

— Сигурно е дяволски добре, че не съм чернокож — заяви Сам Графтън. — Ако бях такъв, щях да си намеря една пушка, да отида в Бирмингам и да започна да стрелям по тия копелета. И щях да започна с онзи кучи син, ей там!

Той посочи с пръст към екрана, Джейк се вгледа и видя тлъстото лице на Бул Конър.

— Сам! — възкликна отвратена жена му.

— Марта, какво, по дяволите, трябва да направят, за да накарат белите да се държат добре с тях? Цветнокожите са страдали много повече от който и да било християнин. Кучите синове, които ги тормозят, не са християни. Те са нацисти. Цяло чудо е, че цветнокожите още не стрелят по проклетите свине.

— Необходимо ли е да ругаеш така?

— Крайно време е някои бели хора да се ядосат на тия фанатици, — беснееше Сам Графтън. — Иска ми се Джек Кенеди да стане от креслото си и да ритне нечий задник. Президентът на Съединените щати да казва, че нищо не може да направи, когато тези муцуни нападат деца! За Бога, ако Бул Конър беше чернокож, а децата бяха бели, друга песен щеше да запее. Той просто е още един мекушав политик, който се страхува, че може да изгуби гласовете на расистите. Пфу!

Тази вечер направо отвори очите на Джейк. Той започна да обръща внимание на протестите за граждански права, да се вслушва в споровете. Баща му винаги се бе отличавал по нещо от съседите си, беше направен от друго тесто. И обикновено се оказваше прав. Джейк реши, че баща му и този път е прав.