Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Диспечерът нареди на Джейк да се качи на 20 000 фута.

— Тексако, заеми горна позиция.

Флап потвърди. Джейк се обади по СПУ-то:

— Сигурно няма да изстрелват онези на петнайсетминутното дежурство.

— Защо ми го казваш?

— Щяха със сигурност да поискат да заредим втората двойка веднага след излитането.

— Може и да не ги изстрелят.

— От нас се иска не да разсъждаваме, а само да действаме или да умрем.

— Благородно. Само че хайде днес да действаме, а не да умираме.

— Тъй вярно, сър!

— Не се прави на интересен.

Джейк му отвърна с грухтене.

— Нали каза, че не искаш да оскърбяваш Морската пехота? — Флап изглеждаше поразен.

— Излъгах.

Когато пресякоха 3000 фута, морето се изгуби от погледите им. Джейк следеше приборите. Самолетът летеше както обикновено в тази безформена, безизразна пустота и единствените данни за движението му в пространството бяха показанията на висотомера, стрелката на ТАКАН-а и въртящите се цифри на далекомера.

Джейк очакваше да достигнат височина, на която лепкавата мъгла да се разсее, но не стана. Когато хоризонтира на 20 000 фута, той видя над себе си светло петно — там трябваше да е слънцето, — но пелената си оставаше все така непрогледна. Невъзможно беше да се определи видимостта, тъй като нямаше друг обект, който да използват.

Флап докладва заемането на позиция. Диспечерът прие информацията без особен ентусиазъм.

Джейк нагласи ръчките на най-икономичен режим и когато скоростта се стабилизира, включи автопилота. Провери кабинния висотомер и разхлаби кислородната си маска. Флап поседя мълчаливо секунда-две, погледна тук-там, след което бръкна в един от джобовете на летателния си костюм, извади книгата си и я отвори на отбелязаната страница.

Джейк се зае да натиска бутоните и да проверява дали трансферът на гориво върви нормално. Танкерът имаше пет подвесни резервоара от по 2000 паунда. Трансферът на гориво от тези резервоари се извършваше автоматично. Но ако системата откажеше, Джейк искаше да установи това колкото може по-скоро, защото в такъв случай или щеше да даде по-малко гориво на другите самолети, или да остане с по-малко за себе си. Приборите показваха, че трансферът върви нормално, така че разполагаха с 26 000 паунда гориво, които трябваше да изгорят или да прехвърлят на друг самолет.

Намираха се на почти осемстотин мили северозападно от остров Мидуей. Бяха сами в празното небе. Освен да следи приборите и от време на време да коригира наклона, Джейк нямаше какво друго да прави. Той се взираше в бялата пелена отвън и търсеше други самолети, които така и не се показваха.

Изтребителите получаваха команди за пресрещане на приближаващите руснаци, а Е-2 беше на път към своята зона. Това бяха единствените други самолети във въздуха. Нямаше какво да видят в небето пред себе си. Но ако някой самолет се появеше в тази мътилка, той щеше да се окаже близко, прекалено близко, на разстояние, водещо до почти неминуема катастрофа. Щеше да се повтори инцидентът с Фантомите от миналата седмица. По дяволите, Джейк със сигурност не искаше отново да преживее това!

Въпреки че бе решил да си отваря очите на четири, налегна го скука. Мислите му блуждаеха.

Вчера беше подписал рапорта за напускане на Флота и го бе връчил на подполковник Халдейн. Шкиперът го прие, без да каже и дума. Пък и какво ли имаше за казване?

Халдейн нямаше намерение да го убеждава да остане: слабо познаваше Джейк. Щом иска да напусне, значи така иска. Ще получи стандартно благодарствено писмо, ръкостискане и едно сърдечно: „На добър час.“

Това искаше, нали?

Защо да не се върне във Вирджиния и да помага на баща си във фермата? През пролетта и лятото ще лови риба, през есента ще ходи на лов... Накрая като баща си ще стане член на Лайънс Клъб. Ще ходи в Лайънс всеки четвъртък вечер, на църква две-три недели в месеца, през септември и октомври — на гимназиалните футболни мачове в петък вечер...

Ето една възможност да заживее спокойно, да се сдобие със собствен дом, да го обзаведе, да пусне корени. Джейк размишляваше над бъдещето и правеше опити да си представи как ще изглежда то.

Скучно. Щеше да бъде адски скучно.

Е, оплакваше се, че във Флота е прекалено рисковано, а отговорността за живота на хората и за техниката — твърде тежко бреме.

Единият живот предлагаше твърде много предизвикателства, другият — твърде малко. Нямаше ли някъде нещо по средата?

— Тексако, обадете се.

— Слушаме ви.