Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Ударът от падането от близо четири фута височина ме вцепени. Знаех какво точно е станало, но не знаех дали сме се закачили стабилно. Не виждах достатъчно добре. Не знаех дали висим само на куката, дали ще останем на палубата. Не знаех също дали самолетът е цял: ако се беше пробил резервоарът с горивото, само след секунди щяхме да се взривим.

Беше страшно.

Преди няколко пъти ме е обземал подобен страх, така че този път не беше кой знае какво, но все пак, след като войната свърши и вече бях почнал да мисля за нещо друго, тази случка неочаквано ме върна към жестоката реалност.

През последните няколко дни мислих много за теб. Изкарахме страхотно в Чикаго. Макар че гостуването ми не завърши така, както го бях планирал, всичко останало беше супер. Терън е страхотно момче и родителите ти сигурно ще ми допаднат, ако ги опозная малко по-добре.“

Джейк престана да пише и препречете последния абзац. Това за родителите не беше съвсем вярно, но какво друго можеше да каже? „Баща ти е скапаняк от класа, но и така ми харесва.“

Дипломатичност. В това писмо имаше известна дипломатичност.

„Ако помислиш, животът е чудно нещо. Някои хора вярват, че всичко е предопределено, но аз — не. И все пак всички живеем с мисълта, че някъде по света има човек, когото ни е съдено да обикнем. Чудим се какъв ли е той, как изглежда, как се движи, говори, мисли, как се смее. Разбира се, няма начин да разберем това, преди да го срещнем. Съзнанието, че най-после сме го срещнали, ни осенява като чудно прозрение, сякаш сме надникнали в тайните на живота.

Сигурно човек може да се влюби от пръв поглед, но аз се съмнявам в това. Мисля, че любовта ни озарява като топлина в хубав есенен ден. Любимият човек присъства в мислите ни през повечето време — всъщност непрекъснато. Затворим ли очи, погледнем ли в далечината, седнем ли да си починем, да си поемем дъх, виждаме го пред себе си. Припомняме си как изглеждат очите му, когато се смее, как отмята глава назад, допира на пръстите му...

Любимият човек става част от нас — най-скъпоценната част.

Поне така се чувствам аз, когато мисля за теб.

Искрено твой Джейк.“

Бомбардирането от пикиране не се е променило много от 30-те години. Макар че максималната скорост на самолетите се е увеличила три пъти, а бомбеният товар — петнайсет пъти, техниката си е все същата.

Джейк Графтън си мислеше за това, докато групата от четири А-6 си проправяше път нагоре през пелената от разпокъсани кълбести облаци. Четирите бомбардировача, летящи в пеленг, излязоха от облаците на около 8000 фута и продължиха да се изкачват нагоре, в кристалното небе.

Може би дълбоко в него някаква романтична жилка го свързваше с историята, факт, който той невинаги успяваше успешно да прикрие. В една такава сутрин през юни 1942 година пилотите от „Ентърпрайз“ и „Йорктаун“ пробиват облаците и тръгват да търсят над Тихия океан японските самолетоносачи, чиито самолети бомбардират атола Мидуей. Откриват ги — четири самолетоносача, порещи просторната повърхност на огромния океан, — и пикират. Бомбите улучват „Кага“, „Акаджи“ и „Сориу“ и ги подпалват. Това променя хода на Втората световна война.

Тази сутрин, трийсет и една години по-късно, групата беше на път да бомбардира Хаваи, по-точно един малък остров от Хавайския архипелаг, наречен Кахулаве.

Кислородът от маската беше приятно прохладен, но миришеше на гума. Джейк погледна към кабинния висотомер — показваше десет хиляди фута, откопча маската отляво и я остави да виси. Почти цялото му внимание беше погълнато от това да не нарушава строя. Днес заемаше трета позиция, което означаваше отдясно на шкипера — подполковник Халдейн. Номер четири летеше отдясно на Джейк, а номер две — отляво на Халдейн.

Джейк хвърли поглед към навигатора си, Флап Ле Бо, който беше притиснал глава към тубуса на радара. Въртеше с две ръце копчетата и превключвателите, без да откъсва поглед от екрана. Отлично. Познаваше мястото и предназначението на всяко копче, бутон и превключвател. Нямаше нужда да ги гледа. Когато стигнеха до по-трудната част, нямаше да има време за гледане, за търсене на това или онова, за мислене.

Навигаторът на подполковника, Алън Бартоу, беше също толкова зает. От своята удобна позиция — на двайсет фута от върха на крилото на съседния бомбардировач — Джейк виждаше всяко движение на Бартоу в кабината: как отдръпва глава с няколко инча назад и поглежда към данните от дисплея на таблото, а след това отмества поглед надясно към екрана на радара, как от време на време поглежда надолу към коленния си планшет и прави справка с бележките.