Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Между другото, откъде си?

— От Вирджиния. Земеделска Вирджиния — долу в югозападния край. А ти?

— От Бруклин.

— Цяла сутрин ми разправяш дивотии за Луизиана, а сега казваш, че си от Бруклин.

— Да. Роден съм в гетото от жена, която не знае кой е баща ми; израсъл съм на улицата. Това съм аз.

— И как попадна в Морската пехота?

Флап допи чистото си уиски, усмихна се и вдигна чашата си.

— Имаш ли още?

— Сипи си.

След като си сипа, той каза:

— Чувал ли си някога за човек на име Хоровиц? Учредил е стипендии за деца от гетата.

— Не, струва ми се.

— Е, за днешните милионери това е нещо като мода. Човек публично се ангажира с образованието в колеж на десет, петдесет или сто деца от гето — зависи колко пари има. Сол Хоровиц беше първият. Той обеща да плати колежа на сто деца от училища в Бруклин в случай, че завършат гимназията. Аз бях един от стоте. Звучи забавно, но аз наистина завърших гимназия. Тогава ме хванаха, че съм откраднал няколко коли и инспекторът по надзора на условните каза на съдията, че ако ме освободят, ще получа стипендия за колеж. Така съдията ме осъди на колеж. Без майтап!

Флап отпи, унесен в спомените си.

— В университета си пилеех времето. Пиех и имаше сериозна опасност да изхвърча заради невзети изпити или пък да ме изхвърлят. Тогава стана чудо номер две: завърших. Някой уреди да се срещна с Хоровиц. Не знам какво точно съм очаквал да видя. Може би някой съсухрен стар евреин насред имението си, от джобовете му стърчат банкноти — не знам. Е. Соломон Хоровиц нямаше нищо общо с това. Живееше в многоетажна сграда без асансьор до Флатбуш — истинска дупка. Огледа ме от главата до петите и ми каза, че нищо не струвам. „Нищо не си научил — каза той. — Едва си изкарал курсовете. Чух, че си продължил да крадеш коли. Да, аз имам свои източници. Те ми съобщават. Знам.“

Какво можех да му кажа?

Хоровиц попита: „Кой мислиш ти е дал възможност да направиш нещо със себе си? Някой нефтен шейх? Някой богат еврейски задник, наследил от татко си десет милиона? Ще ти покажа кой.“ Той нави ръкава си. От вътрешната страна на китката му беше татуиран номер. Бил е в Дахау. И знаеш ли още какво? Когато е давал обещанието да изпрати децата в колеж, Хоровиц не е имал никакви пари . Обещал е, а после е трябвало да работи като луд, за да спечели парите.

— Но защо? — попита Джейк.

— И аз го попитах същото. Да ти кажа честно, Джейк, бях двайсет и две годишен и досега не бях срещал човек, който да не се интересува от себе си. Затова го попитах.

Хоровиц се замисли за малко и накрая каза, че според него имам право да знам. Нацистите го кастрирали. Той не можел да има деца. След войната, когато излязъл от Дахау, тежал деветдесет и един паунда. Пристигнал в Америка. Искал животът му да има смисъл за някого, затова обещал да изпрати сто деца в колеж — чернокожи и пуерториканци, които иначе не биха имали тази възможност. Работел на три места седем дни в седмицата, спестявал, влагал всеки цент. И успял. Всъщност изпратил в колеж трийсет и две деца — тези, които успели да завършат гимназия от стоте и можели да четат и пишат достатъчно добре, за да постъпят в колеж. Трийсет и двама. Платил храната, квартирата, учебниците и обучението им. Всеки месец им изпращал малки суми. Двайсет и трима от нас завършиха.

Флап гаврътна остатъка от питието си и остави чашата в малката метална мивка, окачена на стената.

— Дълго и сериозно мислех над беседата ни. Реших, че искам животът ми да има смисъл, да се отблагодаря на Хоровиц... разбираш какво имам предвид. Единствените неща, които умеех да правя, бяха да пия, да спя с жени, да крада и да се бия. Не ме биваше много в краденето на коли — все ме хващаха. Затова реших — войската, и избрах най-доброто — Морската пехота.

Не ме взеха във висше военно училище заради досието ми. Независимо от това постъпих. Бях заразен от пламъка на Хоровиц. Като новобранец завърших първи в класа си, записах се в курс за минохвъргачки и там станах първи. Направиха ме инструктор. Бях много точен и в стрелбата, а в свободното си време водех часове по физкултура. Накрая решиха, че от мен може да излезе морски пехотинец, затова ме изпратиха във висшето военно училище.

— Как се справяше там? — попита Джейк, макар че вече се досещаше за отговора.

— Номер едно — отсече Ле Бо без емоция. — Наградиха ме с почетна сабя.

— Ще останеш ли в Морската пехота?

— Нищо нямам в Бруклин. Майка ми почина преди години от свръхдоза. Вече десет години съм в Морската пехота и ще остана, докато ме изхвърлят. Морската пехота е моят дом.