Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— „Ако обичате, сър !“

— Разбира се, сър . И нима пропуснах да кажа „ако обичате“? Какво ми става? Сигурно още съм уплашен. Знаете ли, още два инча — и щяхме да се превърнем в пудинг с шоколад и ванилия. Ако бяхме паднали два инча по-надолу, трябваше да ни събирате с лъжици. Ще напиша благодарствено писмо до Исус. Благодаря на Бога, това беше истинско изпитание, амин! Чувствам се прероден, амин! Може би нашето неочаквано избавление и моят екстаз са предизвикали известна небрежност в обноските ми на военен. Извинявам се. Разбирате, нали, сър?

— Екстаз! Каква тъпотия! Върви да седнеш ей там в ъгъла, запази благодарностите за себе си и си затваряй устата, докато празноглавите ти приятели донесат дневника, за да го прочете твоят пилот. Той може да чете, нали?

— О, да, сър. Той е от Флота, не от Морската пехота. Получил е солидно средно образование. Майка му ми каза, че е имал доста добър успех в училище, преди да...

Джейк Графтън се сети, че е жаден и има нужда да пусне една вода. Той излезе навън, за да реши и двата проблема.

Докато пиеше вода от чешмата в коридора пред служба „Движение“, пилотът осъзна, че до него стои подполковник Халдейн. Тази нощ Халдейн беше в униформа, а не в летателния си костюм. Наградите от кампаниите, в които бе участвал, окачени под златния знак на пилот от Флота, образуваха внушително цветно петно отдясно на гърдите му.

— Какво стана? — попита той Джейк.

— Късно ме пратиха на втори, сър. Бях почти, или всъщност направо над рампата. Както и да е, единственото, което разбрах тогава, беше, че свети червено и че РК-то крещи. И направих каквото трябва. Просто бях прекалено близо.

Докато Графтън говореше, Халдейн го гледаше в очите. След като млъкна, подполковникът продължи да го наблюдава напрегнато още пет секунди и накрая попита:

— Направи ли всичко както трябва?

Джейк Графтън тежко преглътна. Този ден просто не му вървеше.

— Не, сър. Знаех, че сме минали точката за минаване на втори, затова се концентрирах върху топката и курса. Когато светнаха червените, трябва да съм се стъписал за част от секундата. След това реагирах автоматично — тангаж, прибрах въздушните спирачки, дадох газ докрай. Режимът и спирачките — добре, но не трябваше да увеличавам тангажа. Трябваше да го изпълня като простартиране, а не като нормално минаване на втори.

Халдейн наведе глава един милиметър надолу — леко кимване.

— Готов ли си за още две кацания?

— Мисля, че да, сър.

— Ако не искаш да летиш сега, ще те подкрепя. Без обяснения.

— Искам да летя сега, сър, ако ни дадат самолет.

— Колко кацания на самолетоносач имаш досега?

— До днешния ден триста двайсет и четири, сър.

— Колко от тях са нощни?

— Сто двайсет и седем, ако не се лъжа.

Халдейн кимна и каза:

— Първото нещо, на което си обръщам внимание след подобна критична ситуация е разпределението на вниманието. Като наблюдавам само един прибор, изоставам от събитията, от това, което става със самолета. Човек трябва наистина доста да се напъне, за да остане в течение на нещата.

— Да, сър — отговори Джейк и се усмихна.

Хареса му как Халдейн даде себе си за пример. Това е то класата.

— Ще го запомня, шкипер — добави пилотът.

— Добре — каза подполковникът и влезе в „Движение“, за да говори с диспечера.

— Благодарствено писмо до Исус, значи?

— Това беше най-доброто, което можах да измисля в момента. Не ми се сърди.

— Амин — въздъхна Джейк и направи опит да се отпусне. Те седяха на опашка пред първи катапулт зад дефлекторния щит и чакаха заминаването на един А-7. Джейк потегли авиохоризонта подсъзнателно и се намести удобно на седалката.

Още не можеше да се отърси от шока, но това състояние му беше познато и той се постара внимателно да огледа всичко. Крилете фиксирани, предкрилките и задкрилките — спуснати, стабилизаторът — нагласен, теглото — потвърдено, наместване в совалката, газ докрай, спирачките освободени, не забравяй катапултната ръкохватка, проверка на управлението, разходомери, обороти, температури... Светлините включени и... дум! Понесоха се по катапулта към мрака.

Краят на рампата. Тангаж, колесник, изкачване...

Всичко вървеше добре, докато не тръгнаха към топката. Джейк не можеше да стабилизира самолета. Беше прекалено нервен. Всяка корекция, която правеше, бе твърде голяма; всяка контракорекция — преувеличена. Самолетът играеше под и над глисада, ту се ускоряваше, ту забавяше. Прелетя рампата, разклащайки крилата, защото до последно се опитваше да нагласи курса. Всичко това плюс недостатъчно скорост стана причина да се закачи за второто въже.