Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

— Имате ли някакви идеи?

Джейк прехапа устни. Той беше офицер от Флота и сега му задаваха въпрос относно морски въздушни операции, за които той наистина трябваше нещо да знае. Но не знаеше. И реши да си признае.

— Сър, мисля, че отговорът на този въпрос изисква внимателен анализ на възможностите на зенитната артилерия и ракети на руската фрегата, а да си призная честно, никога не съм правил това, нито съм виждал резултатите от подобно изследване. Предполагам, че момчетата от Спецотдела държат тази информация под ключ.

— Какво е въоръжението на съветската фрегата?

Джейк се смути.

— Не знам, подполковник.

Халдейн кимна веднъж — бавно, и погледна настрани.

— Бих желал да проучите този въпрос, господин Графтън. Когато решите, че сте намерили отговора, обадете ми се.

— Слушам, сър.

— Това е всичко. Успешна нощ.

— Благодаря, сър.

Джейк стана и се отдалечи покрусен. Да, по дяволите, всичко, което бе атакувал по време на бойната си кариера, беше в калта на Виетнам. Разбира се, трябваше да знае нещо за корабите, обаче...

Какво ли си мислеше Халдейн: офицер от Флота — и да не знае нищичко за атака на надводни цели!

Поздравления, Джейк. Чудесно започна плаването с Морската пехота.

На запад небето все още беше озарено от слаба светлина и хоризонтът се виждаше ясно, когато Джейк подкара самолета към катапулта. Този първи полет щеше да бъде „розов“ и не особено тежък. За да бъде допуснат до нощни полети, трябваше да направи шест кацания, което означаваше, че след този полет в полумрак ще има още пет... в непрогледна тъмнина. Първият, „розовият“, беше само за развлечение.

Той внимателно огледа вечерното небе. Облачността беше почти непроницаема — с няколко пролуки на запад — и ниска, може би на седем или осем хиляди фута височина. Вятърът все още духаше от северозапад, но по-силно, отколкото сутринта. Това беше добре. Тази вечер корабът щеше да се движи по-бавно срещу вятъра и все пак скоростта на вятъра над палубата щеше да бъде оптимална — 30 възела. Тъй като всяка миля срещу вятъра отдалечаваше кораба от брега и летищата на сушата, колкото по-малко бяха тези мили, толкова по-добре.

„При тези полети за допускане всеки път нещо става — мислеше си Джейк, — рано или късно нещо ще се развали, така че има най-малко 50% вероятност поне веднъж тази нощ да отида на запасно. И ако имам късмет, ще прекарам нощта в бекярското в Аламеда, ще се обадя на Кали...“

Независимо колко време си прекарал на сушата, след половин час на борда на една от тия сиви гемии вече си уморен, гладен и надървен. Няма лек за желанието, но една нощ на сушата в истинско легло прави чудеса с останалите проблеми. Истинска храна, продължителен топъл душ и гласът на Кали по телефона...

Мечтите му бяха прекъснати от гласа на Флап Ле Бо по СПУ-то.

— Нали няма да измислиш някоя хитрина тая нощ? Вътрешното ми състояние не е толкова стабилно, когато трябва да летя в такъв мрак.

— Да не искаш да летиш с Мохамед Али? Какво ще кажеш да привършваш монолога? Когато ми се гледа комедия, си пускам телевизора.

— Искаш пълна тишина, за да упражняваш летателните си умения? Имаш я. Само гледай да летиш като ангел към рая.

— Ти сменяш радиочестотите, аз говоря, съгласен?

— Добре.

— Карта преди излитане — каза Джейк и Флап започна да чете отделните пунктове.

Джейк проверяваше всяко нещо и даваше съответния отговор.

Не след дълго те се движеха към катапулта. Пилотът механично се наведе напред и силно дръпна авиохоризонта — дисплея в центъра на приборното табло, който служеше като основен ориентир за положението им в пространството. Беше здраво закрепен, точно както трябваше да бъде.

— Освети запасния жироскоп, ако обичаш, — каза Джейк на Флап, който вече се беше приготвил. Ако и двата генератора откажеха, малкият жироскоп щеше да продължи още около трийсет секунди да дава вярна информация за положението в пространството — време, достатъчно за Джейк да задейства турбината, задвижвана от въздушния поток, която въртеше аварийния генератор.

Разбира се, рядко се случваше да откажат и двата генератора и когато това станеше при видим хоризонт, не представляваше проблем. Но в непрогледна нощ... а в открито море всички нощи бяха такива. Джейк Графтън добре знаеше, че аварията е дяволска работа — винаги се появява в най-неподходящия момент, когато човек най-малко я очаква и трудно може да се справи с нея. И никога не идва сама.