Луиз Бегшоу: Блясък

— Да, госпожо, както желаете — каза той.

Само след две минути вече бе оставил новата най-корава бизнес дама на Америка, кралицата на Дау Джоунс, на гърба на склада. Загледа се как протяга стройните си крака в строги затворени обувки на нисък ток от задната врата и после крачи решително през паркинга, между огромните камиони, пълни със стоки на „Блясък“.

Значи пристигаше тайно. Джейсън предположи, че сигурно трябва да се обади на някои хора, да сключи сделка в последния момент, нещо такова.

Повечето хора смятаха, че това е последната й битка. Че всичко е свършило.

Не и той.

Никога не би заложил срещу Джейн Морган.

Заседателната зала пращеше от напрежение.

Дългата лъскава махагонова маса бе пренаселена. Имаше редици от мъже и жени в тъмни костюми, високоплатени адвокати, инвестиционни банкери и финансови акули от отделите „Сливания и нови придобивки“. Всички си играеха с бележниците и писалките си „Мон Блан“ или се преструваха, че гледат цифрите.

Зад тях се разкриваше фантастична гледка. Високо над Бевърли Хилс, през високите от пода до тавана прозорци в стената се виждаха всички билбордове, всички лимузини, леката мъгла, която тегнеше над града. Но никой не се разсейваше.

Начело на масата, от лявата страна, седеше принцеса Хайя, а мъжете от охраната й стояха зад нея и стискаха оръжията си.

Точно срещу нея бе Сали Нелсън. Прочутата й руса коса се спускаше като лъскав водопад по гърба й. Бебешко сините й очи бяха стоманено твърди и разкриваха бизнес дамата, която се криеше зад звездата. Тя съвсем не бе само лице за показ и бе тук, за да им го покаже.

И Джейн Морган, която бе настояла на правото си да седне на председателското място, цялата в черно. Облечена така за собственото си погребение?

Три силни жени. Някога най-добри приятелки, а сега смъртни врагове. Всяка, решена да контролира най-известния магазин в света — глобален символ.

Неговата съдба, както и тяхната, щеше да се реши днес.

Джейн Морган се взря в лицата край масата и кимна студено на Хайя и Сали. Повечето хора в залата смятаха, че всичките й планове ще се сринат, но гласът й, онзи прословут хладнокръвен английски глас, не издаваше и капчица страх.

— Добро утро. Обявявам заседанието за открито.

Лос Анджелис — 1987

„Трябва да се бориш за правото си да се веселиш…“

От мощния касетофон в единия край на игрището бумтеше оглушителен рап. „Бийсти бойс“ огласяха застоялия въздух в поредния задушен ден в Бевърли Хилс. Беше началото на новия срок и учителите само се усмихваха един на друг и се обръщаха на другата страна. Привилегированите момичета в училището на госпожица Милтън вече се бяха разделили на обичайните си затворени кръгове. Джули Менърс, кралицата на осми клас, бе извадила новата си играчка и се хвалеше с нея. Джули и приятелките й ходеха със смъкнати до глезените бели чорапи и повдигнати поли, носеха косите си назад, използвайки за това очилата си „Рей Бан“, и имаха значки на хевиметъл групи. Тръскаха глави, а дългите им коси се развяваха, за да покажат колко са готини.

Учителите, които се разхождаха край бюрата за регистрация пред сградата, се преструваха на дълбоко потънали в разговорите си и не обръщаха внимание на Джули и нейната клика. Баща й бе режисьор в киното и това я правеше силна. Осемдесетте години бяха време, когато славата и известността бяха много важни в този град. Както и навсякъде другаде, всъщност.

Повечето момичета — както по-малките, така и по-големите — вече се събираха на групички около „кралицата майка“, преструваха се, че харесват музиката, правеха й комплименти за косата, за изкуствените нокти, за облака от парфюм „Пойзън“ на „Диор“, в който тя обичаше да се носи. Джули ги оглеждаше всички с пренебрежителна усмивка, докато отмяташе коса, и сякаш се опитваше да реши на кого да окаже благоволение. Истинска светска смъртна присъда бе да не те харесва най-мощната клика в училище.

Учителският състав също се бе научил да се страхува от нея. Преподавателите, които бащата на Джули не харесваше, оставаха много за кратко в академията на госпожица Милтън. Останалите си затваряха ушите за оглушителната музика и се преструваха, че не е нещо важно. Хевиметълът и рапът бяха модерни. Такава бе и Джули. И всички искаха да са като нея.

Е, почти всички.

Тъмнокосо, слабичко момиче седеше в противоположния ъгъл на игрището, до ужасно модерната градина в стил дзен, която училищното настоятелство бе подредило през ваканцията: заравнени с гребло чакълени пътеки, плоски камъни за стъпване, квадратни езерца, дървета бонзаи и тучнозелени бамбукови насаждения. Тя седеше на моравата и четеше книга, а обикновената й кожена ученическа чанта лежеше до нея.