Луиз Бегшоу: Блясък

Беше най-хубавото момиче в училище. Някои смятаха, че е най-хубавото момиче в целия град.

Вярно, че не бе гений, но какво от това? Беше единствено дете, наследница на огромно състояние. И беше толкова несправедливо, мислеше си Мелиса, докато разсеяно докосваше собствения си доста месест нос, че нямаше да й се наложи да похарчи и цент от това богатство за пластични операции.

Трудно бе да гледаш снизходително момиче като Сали. По-богата и по-красива от всяка друга, на нея, естествено, не й липсваше самочувствие. Имаше в изобилие.

Да, беше глупава красавица — всички смятаха така, дори понякога се осмеляваха да го изрекат. Но Сали само се усмихваше. Мелиса си мислеше как Сали знаеше, че е недосегаема. Знаеше, че е по-добра от всички тях. Не беше честно! Дори не се стараеше да се харесва на някого, не й се налагаше да се съобразява с коалициите и интригите в училище. Вместо това следваше собствения си стил. А другите оставаха с неприятното усещане, че през цялото време, докато се присмиваха на Сали Ласитър, хубавицата от Тексас им се присмива на свой ред.

И естествено, макар да не бе суперинтелигентна, тя си имаше приятелка, която беше.

Джейн Морган.

Двете бяха невероятна двойка. Най-добри приятелки, откакто всички ги помнеха, но все пак напълно различни. Джейн беше — според жаргона на академията на госпожица Милтън — „беднячка“. Родителите й нямаха пари, училищните й такси се плащаха от британското посолство. Живееше на гърба на данъкоплатците. Не беше и красива, нямаше нито стил, нито каквото и да е усещане за мода. Джейн бе истински книжен червей — не беше пригодена за слънцето, океана, сексапила на Лос Анджелис, за горещия и прашен град на перфектните тела и лъскавите коли. Тя живееше в своя си вътрешен свят, винаги заровена в библиотеката, учеше, не се увличаше по актьори, не клюкарстваше за момчета. Сякаш те биха се заинтересували от нея! Мелиса силно подозираше, че това е само фасада. В крайна сметка Джейн не показваше никакви признаци, че е лесбийка. Защо тогава се правеше на Ледената кралица на училището?

Джейн Морган щеше да е много лесна мишена. Тя нямаше предимствата на Сали. Обществено положение — да, татко й на практика бе от кралското семейство и на колите, които понякога я вземаха от училище, се вееха малки флагчета, което беше готино. Но тук бе Лос Анджелис, а не Вашингтон. Не беше чак толкова важно. Не беше като да си направил филм с голям успех в бокс офиса, да притежаваш списание или да си известен спортен агент като бащата на Мелиса.

Но въпреки това не можеха да я пипнат. Сали я защитаваше. И докато двете момичета бяха приятелки, заедно те бяха много повече от сбора на отделните части. Джули Менърс обичаше да казва — по дяволите, непрекъснато го повтаряше, че Сали и Джейн са като парчета от пъзел. Поотделно нямаха никакъв смисъл, но заедно бяха непобедими. Джейн бе мозъкът. Сали притежаваше външната красота. Джейн бе находчива и винаги знаеше какво да каже. Сали беше невероятно богата.

Мелиса бе принудена да признае, че двете са страхотен екип.

Джейн наблюдаваше внимателно, докато Мелиса се отдалечаваше с изправен гръб и накрая се присъедини към тълпата от момичета около Джули. Едва след като Мелиса бе на безопасно разстояние, тя можеше да въздъхне облекчено.

Не би позволила това да се забележи. По никакъв начин, никога. Джейн Морган нямаше нищо общо със слабостта. Но беше нещастна, дори депресирана.

Поредният тъп семестър. Затворена в тази дупка, без свестни учители, без добри учебни дисциплини. Момичетата идваха в академията на госпожица Милтън за едно-единствено нещо — социален престиж. Как, за бога, можеше да влезе в Оксфорд или Кеймбридж, след като бе учила в тази проклета дупка?

Обхвана с ръце тъмнокосата си глава.

Това бе проблемът да си умен — по-трудно е да се самозалъгваш. Разбира се, че липсата на академични стандарти бе проблем за амбициозния ученик. Но не затова бе нещастна…

Джейн погледна замечтано към тълпата от засмени и развеселени момичета около Джули Менърс и си пожела да е на нейно място. Поне веднъж. Какво ли би било? Да бъде харесвана, другите да се надпреварват за нейното внимание. Никога не беше изпитвала това, нито веднъж през целия си живот. Погледна към вратата на двора и кокалчетата на пръстите й върху книгата побеляха. Да, надяваше се да види спирането на една лимузина. Никога не бе искала да види Сали повече, отколкото сега. Топлотата на усмивката й, присъщото й излъчване на щастие може би щяха да я ободрят малко. Докато имаше своята Сали, не всичко бе толкова черно.