Саки: Луиз

— Чаят ще бъде съвсем изстинал, по-добре позвъни за нов — каза вдовстващата лейди Бийнфорд.

Сюзън, лейди Бийнфорд, бе енергична възрастна дама, кокетирала с въображаемо слабо здраве през по-голямата част от живота си. За нея Кловис Сангрейл непочтително твърдеше, че хванала една настинка при коронацията на кралица Виктория и оттогава не я пуснала да си иде. Сестра й, Джейн Тропълстанс, бе с няколко години по-млада и забележителна главно с това, че в Мидълсекс нямаше по-разсеяна жена от нея.

— Този следобед бях необикновено умна — подхвърли весело тя, докато звънеше да донесат още чай. — Посетих всички, които имах намерение да посетя, и купих всичко, което бях тръгнала да купувам. Дори си спомних, че трябва да отида до „Харъдс“ („Харъдс“, „Селфриджис“, „Морнис“: луксозни универсални магазини в Лондон, съществуващи и днес) и да се опитам да ти намеря от онази коприна, но не бях взела мострата със себе си, така че ходенето беше напразно. Наистина мисля, че това беше единственото важно нещо, което забравих за целия следобед. Истинско чудо за мен, нали?

— А какво направи с Луиз? — попита сестра й. — Не я ли взе със себе си? Каза ми, че имаш такова намерение.

— Мили Боже! — възкликна Джейн. — Какво наистина съм направила с Луиз? Сигурно съм я оставила някъде.

— Но къде?

— Ето това е въпросът. Къде ли?… Не помня дали семейство Кариууд си бяха вкъщи, или само предадох визитни картички. Ако са си били вкъщи, сигурно съм оставила Луиз да играе бридж. Отивам да позвъня на лорд Кариууд и веднага ще разбера.

— Вие ли сте, лорд Кариууд? — запита тя в телефонната слушалка. — Джейн Тропълстанс е. Искам да зная дали видяхте Луиз ?

— Луиз — отговори лордът — съм гледал три пъти. Така се случи и първия път, трябва да призная, не бях особено впечатлен, но музиката завладява човека постепенно. Обаче мисля, че не бих желал да я гледам отново точно сега. Искате да ми предложите място във вашата ложа ли?

— Не говоря за операта Луиз , а за племенницата си Луиз Тропълстанс. Мислех, че може да съм я оставила в дома ви.

— Разбрах, че този следобед сте ни оставили картички, но племенница — не, струва ми се. Лакеят щеше да бъде сигурен, че я е споменал, ако беше така. Да не би да става модерно да се оставят племенници у хората, както се оставят визитни картички? Надявам се, че не: някои къщи по Бъркли скуеър на практика не разполагат с възможности за такова нещо.

— Не е у семейство Кариууд — съобщи Джейн, връщайки се на масата за чай — и като се замисля, май я оставих на щанда за копринени платове в „Селфриджис“. Сигурно съм й казала да чака там за момент, докато отида да разгледам платовете при по-добро осветление, и нищо чудно да съм забравила за нея, когато открих, че не съм взела мострата ти. В такъв случай тя още седи там. Луиз не си тръгва, докато не й кажат; напълно е лишена от собствена инициатива.

— Ти каза, че си търсила коприна в „Харъдс“ — прекъсна я сестра й.

— Така ли? Може и в „Харъдс“ да е било. Наистина не си спомням. Беше едно много приятно място, от онези, където всички са изцяло на твое разположение и ти съчувстват, и са толкова любезни, че ти е жал да вземеш дори чиле памучни конци оттам.

— Мисля, че все пак трябва да си се прибрала заедно с нея. Не ми харесва идеята тя да стои самичка там сред тълпа непознати и да рискува да я заговори някой безпринципен човек.

— Изключено. Луиз изобщо не разговаря. Никога не съм успявала да открия дори една тема, по която тя да каже нещо повече от „Така ли смятате?“ и „Мисля, че имате право“. Филийките с масло са нарязани много тънко, Сюзън: трошат се още преди да са стигнали до устата ти. Човек се чувства абсурдно, когато трябва да зяпа така — като пъстърва по муха.

— Много съм изненадана — каза лейди Бийнфорд, — че си в състояние да седиш и да си хапваш сладко с чая, след като току-що си загубила любима племенница.

— Говориш, сякаш съм я загубила в гробищен смисъл. Аз просто временно съм я насочила по погрешен път. И съм сигурна, че всеки момент ще си спомня къде я оставих.

— Не си ходила до култови обекти, нали? Ако си я оставила в Уестминстърското абатство или в катедралата „Свети Павел“, или в „Свети Петър“ на Итън скуеър да обикаля без цел и без задоволително обяснение, защо е там, могат и да я арестуват по смисъла на Закона за котките и мишките.

— Това би било крайно неудобно — отвърна Джейн, като същевременно пресрещна един залък от филийката, който се колебаеше дали да се отрони или не.