Саки - Седмата кокошка

— Разбираш ли, не се оплаквам от всекидневния труд — роптаеше Бленкинтроуп. — Мъчи ме скучното, сиво еднообразие на живота извън службата. Не ми се случва нищо интересно, нищо забележително или необичайно. Дори дреболиите, в които се опитвам да открия някакво интересно зрънце, сякаш изобщо не интригуват останалите хора. Да вземем например някои неща, които стават в моята градина.

— Например картофът, който тежал цял килограм… — вметна приятелят му Горуърт.

— А, разказах ли ти вече за него? — попита Бленкинтроуп. — Тази сутрин споделих и с другите във влака. Бях забравил, че ти вече знаеш.

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше казал, че картофът тежи малко под килограм, но аз отчитам факта, че необичайно големите зеленчуци и сладководните риби имат нещо като отвъдгробен живот, при който растежът продължава.

— И ти си като другите — печално промълви Бленкинтроуп, — всички само ми се присмивате.

— Вината не е наша, а на картофа — отвърна Горуърт. — Ние изобщо не се интересуваме от него по простата причина, че изобщо не е интересен. Хората, с които пътуваш всеки ден във влака, са в същото положение като теб, животът им е банален и скучен дори за самите тях, тъй че не очаквай да изпаднат във възторг, щом чуят някое банално събитие от живота на друг човек. Разкажи им нещо поразително, драматично, пикантно, което се е случило с теб или с някой член от семейството ти, така веднага ще завладееш вниманието им. Ще започнат да те споменават с някаква лична гордост пред всичките си познати. „Един човек, когото добре познавам, Бленкинтроуп му е името, живее недалеч от мен — та той значи веднъж си вървял към къщи с един омар, който бил купил за вечеря, и хоп, омарът взел, че му откъснал два пръста от ръката! Според доктора не е изключено да се наложи ампутиране на цялата ръка.“ Ето на това му викам аз разговор! А я си представи да влезеш в някой тенисклуб и да кажеш: „Знам един човек, който отгледа картоф, тежък цял килограм и малко отгоре.“

— Дявол да го вземе, скъпи приятелю — възкликна Бленкинтроуп нетърпеливо, — не ти ли казах току-що, че на мен никога не ми се случват удивителни неща?

— В такъв случай съчини някаква история — рече Горуърт.

Откак бе спечелил награда за отлично познание на Светото писание като ученик в началното училище, той смяташе, че му е позволено да бъде малко по-безскрупулен от обкръжението си. Несъмнено много неща могат да бъдат простени на човек, който още в съвсем крехка възраст е бил в състояние да изброи седемнайсет вида дървета, споменати в Стария завет.

— Каква например? — попита Бленкинтроуп с известно раздразнение.

— Вчера сутринта в курника ти се вмъкнала змия и убила шест от общо седем кокошки, като най-напред ги хипнотизирала с погледа си, а после ги клъвнала, докато били в безпомощно състояние. Седмата кокошка обаче била от онази френска порода, нали се сещаш, дето им висят пера над очите, и хипнотичният поглед изобщо не й подействал. Тя се нахвърлила върху змията, доколкото я виждала през перушината, и я направила на парчета с клюна си.

— Благодаря — отвърна хладно Бленкинтроуп, — случката наистина си я бива. Ако в моя курник действително бе станало нещо такова, признавам, че с гордост и искрен интерес бих разказал на хората за него. Само че предпочитам винаги да се придържам към фактите, дори да са съвсем тривиални.

И все пак той не забрави историята за Седмата кокошка и мислите му с копнеж все се връщаха към нея. Ясно си представяше как я разказва във влака, как останалите пътници попиват думите му със затаен дъх, целите превърнати в слух. Без да иска, в съзнанието му взеха да изплуват какви ли не детайли и подобрения, с които можеше да разкраси случката.

Когато на следващата сутрин зае мястото си в купето на влака, този копнеж още го изпълваше. Срещу него седеше Стивънхъм, който се радваше на всепризната почит поради факта, че един негов чичо бе починал внезапно точно когато гласувал за парламентарни избори. Това бе станало преди три години, но хората все още се съобразяваха с мнението на Стивънхъм по всякакви въпроси от областта на вътрешната и външната политика.

— Хей, как е исполинската гъба или какво беше там? — този възглас бе единствената проява на внимание, която Бленкинтроуп получи от спътниците си.

Младият Дъкби, когото той не одобряваше особено, бързо монополизира слушателския интерес, описвайки една домашна трагедия.