Мариус Габриел: Седмата луна

1970

ХОНКОНГ

Бе петнадесетият ден на седмата луна. Откъм Китай се задаваше буря. Неуморният поток от хора, идващи откъм Коулун в ранната утрин, не спираше. Всички улици и площади бяха буквално задръстени от хора. В кафеникавия пушек на автомобилните двигатели петмилионният град тръгваше на работа. Слънцето, едва изгряло, вече умираше — потъваше в кървавия буреносен облак, задаващ се откъм изток.

Франсин се бе настанила удобно на меката задна седалка на кремавия ролс-ройс. Докато чакаше ферибота, шофьорът Ка Тай не криеше нетърпението си.

Досами платното един старец беше подредил на сергията си хартиени играчки. Все желани неща — къщи, коли, коне, мебели — изящно изработени. Шофьорът пред ролс-ройса слезе от колата си, за да си купи няколко, и задръсти движението.

Ка Тай натисна клаксона и в морето от звуци прозвуча възмутен рев.

— Недей — нареди му Франсин. — Не сме се забързали за никъде. Остави го да напазарува на спокойствие.

— Извинете, мем — каза Ка Тай. В половината Югоизточна Азия прислужниците й, служителите, та дори и мнозина от бизнеспартньорите й се обръщаха към нея с тази дума.

Вестниците, излизащи на китайски, я назоваваха с друга дума: „нухуан“. Императрица. Нейните служители азиатци обаче винаги я наричаха „мем“. Бяха се обръщали към европейските дами с тази дума открай време, още от дните, когато Тихоокеанският район бе далечна колония, а не смущаващ извор на глобално богатство. Веднъж бе запитала един от мениджърите си защо я наричат така. „Защото винаги се държите като британска дама“, бе й отвърнал с усмивка той. В думите му обаче имаше и известна доза подигравка. Тя никога не отсъствуваше в думите, с които азиатците назоваваха жителите на Запада. Франсин подозираше, че въпреки всички обяснения те винаги ще я възприемат като гуайло, гайджин или фаран, тоест като чуждестранен дявол.

Тя бе наполовина китайка и наполовина британка. Казваше се Франсин Лорънс. Китайското й име — Ли Ю Фа — бе само избледняващ спомен. Овехтяла вещ, която нито можеш да използваш, нито да изхвърлиш.

На петдесет години тя бе стегната и изпълнена с енергия. Тъмната й коса бе късо подстригана, така че естествената й вълнистост почти не се забелязваше. Изящното й лице бе овално, със сочни устни и зеленикави очи. Някога мнозина мъже я бяха пожелавали заради красотата й. Днес, макар все още да бе привлекателна, обръщаха по-голямо внимание на богатството и влиянието й. Бе познала само един мъж, обикнал я заради сърцето и душата й. Отдавна обаче не притежаваше тези неща. След като те бяха изтръгнати от нея, вече не й остана какво да споделя с този мъж. Нямаше деца. Продължаваше да гради империята си и се надяваше това й занимание да не престане поне още четиридесет години. Понякога си задаваше въпроса на кого ще остави всичко, след като умре. Богатството й бе значително: пари, сгради, земя и заводи, струващи много милиони долари. Този въпрос обаче не я смущаваше. Бе съвсем сама на този свят и не градеше империята си за някой друг. Градеше я за себе си. Тази империя бе едновременно нейно достижение и нейно убежище. Щеше да стане и неин паметник. Човекът пред тях продължаваше да се пазари за цената на книжните играчки. И защо ли? Нали щеше да ги отнесе в дома си и да ги изгори. Бе започнал Празникът на гладните призраци, опасно време. В дните на седмата луна вратите на подземния свят се отваряха и оттам излизаха на свобода призраците на тези, които не са били погребани в съответствие с ритуалите. Хартиените имитации на светските предмети щяха да бъдат запалени, за да се умилостивят гладните и скитащи призраци.

Таоизмът я вълнуваше толкова, колкото и Библията. При все това, без да се замисля, тя потупа Ка Тай по рамото и каза:

— Купи ми малко пари за духовете.

— Да, мем — каза той, без да се изненадва от молбата й. — Какво друго да купя?

— Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи.

— Да, мем.

Слезе от колата и тръгна към стареца с хартиените играчки.

Телефонът, вграден в дъбовата ламперия до нея, иззвъня. Франсин взе слушалката.

— Да?

— Добро утро, мем.

Франсин си погледна часовника. Работният ден, който в Хонконг едва започваше, в Манхатън вече бе приключил.

— Добър вечер, Сесилия. Защо си още на работа? Да не би нещо да не е наред?

— Случи се нещо в края на работното време, мем. Сесилия Тан работеше при Франсин от петнадесет години. Още от общите им дни в Сингапур, когато между двете се изградиха доверие и разбирателство.