Александра Маринина - Седмата жертва

Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език.

Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват.

Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори.

Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.

Желая ви успехи, щастие и благополучие!

С уважение и любов:

Александра Маринина

— Не знам за вас, уважаеми, но аз още от училищната скамейка не обичам книгите на Гогол. Не разбирам какво интересно има в тях!

Андрей Тимофеевич оглушително се разсмя и ловко лапна поредната хапка великолепно телешко, сготвено от Ирочка. Настя погледна косо Татяна и сдържа усмивката си. Колко е забавен този техен съсед! Мъж вече на възраст, пенсионер, а се държи с тях като хлапе със съученици. Кикоти се, разказва стари вицове, без изобщо да се смущава, че са стари, и дори без притеснение си признава, че не тачи един от класиците на родната литература. Обикновено хората на неговата възраст се държат с онези, които са под четирийсет, по-солидно, с морна многозначителност изричат неоспорими според тях истини. Не такъв обаче беше Андрей Тимофеевич, който живееше на една стълбищна площадка със Стасов и неговото семейство.

— Е, то всъщност училищното изучаване на литература може да убие обичта към всеки писател — обади се Стасов. — Може би сега учат децата по друг начин, но в наше време например ни караха да зубрим наизуст размислите на княз Андрей под небето на Аустерлиц. Кое петнайсетгодишно хлапе би издържало това? Естествено за цял живот ще се отврати и от откъса, и от романа, и от всичко, което е написал Толстой. Между другото, какво е отношението ви към Толстой?

— Аз, уважаеми, нямам никакво отношение към писателите — неочаквано сериозно отговори съседът, — имам отношение само към конкретни произведения. Обичам „Война и мир“, „Кавказки пленник“, също така и „Севастополски разкази“, а „Ана Каренина“ например не мога да я понасям.

— Значи нямате никакво отношение към нашата Таня? — обиди се Ирочка. — Защото нали и тя е писателка.

Андрей Тимофеевич отново избухна в смях. Той правеше това толкова освободено и апетитно, че беше невъзможно да не му отговориш с усмивка.

— Ира, престани — опита се да я смъмри Татяна. — Това се нарича просене на комплименти.

— Та аз ги прося не за себе си… — взе да се оправдава Ира, но Андрей Тимофеевич я прекъсна:

— Милички, не се карайте. Първо, ние обсъждахме абстрактно руските класици, а не присъстващите на масата прекрасни дами. Второ, доколкото знам, вие, Татяна Григоревна, пишете криминални романи, а аз такива не чета и няма тепърва да започна дори и от уважение към вас, ще ме извините, нали… Следователно аз нямам и не мога да имам отношение към вашето творчество. И трето, лично към вас, Татяна Григоревна, аз изпитвам дълбоко уважение и възхищение, както и към вашата гостенка Анастасия Павловна, защото младите, умни, красиви жени, които вършат тежка и мръсна работа, вместо да блестят в обществото, неизменно будят трепет в моята мъжка душа.

Щом привърши своята засукана, но изискана тирада, съседът стана от масата и грижливо сгъна колосаната салфетка, с която бяха покрити коленете му.

— А сега ми позволете да си взема довиждане с вас.

— Но къде тръгнахте, Андрей Тимофеевич — развълнува се Ирочка. — Имаме и млин…

— Не, не, мила, не мога, извинете. Синът ми обеща да дойде, трябва да си бъда вкъщи. Днес, нали разбирате, е втората годишнина от смъртта на жена ми, смятаме да отидем на гробищата.

Ира изпрати съседа до вратата и се върна в стаята. По лицето й се изписа тъга, сякаш не Андрей Тимофеевич, а тя имаше тъжни спомени на този ден.

— Все пак е приятен… Простодушен, весел… — въздъхна тя, без да се обръща към никого конкретно, и започна да прави място на масата за тавата с млина.