Александра Маринина - Седмата жертва

Изображението на големия екран се люшкаше в различни посоки, явно камерата беше попаднала сред водовъртежа на тълпата. Татяна мълчаливо гледаше екрана и си мислеше: „Опитните служители на милицията… Стъписах се, уплаших се, дори не мога да разсъждавам свързано, камо ли да давам команди и да ръководя някого. Браво, Настя, не изгуби присъствие на духа. Защо продължават този панаир там? Какво искат да дочакат? Предаването трябва да спре“.

Картинката на големия екран се стабилизира, вероятно операторът все пак беше отвоювал камерата си. Появи се лицето на водещия Корзун.

— Успяхме да задържим човека с плаката, сега операторът ще го покаже в едър план…

Камерата се плъзна настрани и улови фигурите на няколко яки мъже, в чиито ръце се мяташе като парцалена играчка момче на петнайсетина години с пъпчиво лице и безумни очи. Кикот давеше Татяна отвътре, това приличаше на начало на истерия. „Господи, някакъв хлапак… Ама разбира се, това е тъпа шега. Детска лудория. А аз се уплаших, повярвах. На страха очите са големи, вярно си е“.

Корзун доближи микрофона до момчето.

— Ти ли издигна плаката? — нервно го попита той.

— Ей, какво се заядохте с мен… — плачливо проточи хлапакът.

Оставаше една минута, секундната стрелка на окачения в студиото циферблат пое по кръга за последен път.

— Той, той го държеше, видяхме го! — чуха се гласове от тълпата.

— Кажи, защо го направи? — отново зададе въпрос Корзун. — Защо написа този плакат?

— Не съм го писал аз…

— Но ти го издигна, нали?

— Ами… пуснете ме…

Той направи безуспешен опит да се изтръгне и веднага получи юмрук от единия от мъжете.

— Защо държеше плаката?

— Помолиха ме…

— Кой те помоли?

Трийсет секунди. Двайсет и девет. Двайсет и осем. На Татяна изведнъж й се дощя стрелката да спре. У нея се пробуди професионалистът. Уникална ситуация, водещият беше прав. Уникалното беше, че човекът, уловен на местопрестъплението, беше принуден да дава показания пред огромна тълпа и пред телевизионни камери, гледаше го цялата страна. Дали това ще въздейства някак на механизма на лъжата? Ще започне ли той да се опъва и да дърдори празни приказки, да измисля най-невероятни обяснения на постъпките си, подтикван от внезапно стоварилата се върху него всенародна известност, или обратното — моментално ще се прекърши и ще каже истината?

Двайсет и пет секунди.

— Кой те помоли да вдигнеш този плакат? Кой ти го даде? — повтори въпроса Корзун.

— Една женска. В смисъл, някаква лелка.

— Коя е тя?

— Знам ли я? Пуснете ме… Даде ми пари, каза: „Вдигни плаката, че аз не мога, болна съм, няма как да се провра през тълпата“.

Десет секунди.

— Драги телевизионни зрители, времето на нашето предаване изтича, но ние непременно ще ви разкажем как е завършила тази история. Следващата ни среща е в събота, двайсет и четвърти октомври, гледайте ни по същото време. Всичко най-хубаво.

Големият екран угасна, на мониторите отново изникна логото. Зрителите в студиото не помръдваха, никой не ставаше. Само асистентите се втурнаха към масата на подиума и свалиха микрофоните от Настя и Татяна.

— Това някакъв номер ли беше? — попита Татяна Малахов. — Разиграване?

— Какви ги приказвате! — възмути се водещият. — На кого би хрумнала такава идиотска шега?

— Значи хлапакът е истински? — уточни Настя. — И плакатът?

— Кълна ви се, Анастасия Павловна, Татяна Григоревна, това беше непредвидена случайност. Нали разбирате, телевизионен мост, улица, разбира се, там има охрана, но можеш ли да проследиш всички…

— Имате ли връзка с Корзун?

— Имаме. Какво да му кажа?

— Да намери някакви милиционери. Да им обясни ситуацията и да поиска помощ. Трябва да доведат момчето тук. Веднага. Разбрахте ли ме, Олег?

Гласът на Татяна стана строг, тя беснееше, защото не можеше да си прости своя внезапен смазващ страх.

— Да, разбрах, Татяна Григоревна, сега ще се свържа с него.

Малахов се отдалечи, Татяна и Настя останаха насаме. Никой не им обръщаше внимание, зрителите тихо излизаха от студиото, като хвърляха на героините съчувствени или пък присмехулни погледи. „Те видяха как се уплаших — помисли си Татяна. — Всичко разбраха. И това ми било жена с необичайна професия! Срамота. Абе да си мислят каквото щат“.

— Как си? — попита тя Настя.

— Горе-долу. — Настя опита да се усмихне, но устните й не я слушаха.

— Уплаши ли се?

— Че как! До смърт.

— И аз — призна Татяна. — Ах, тази малолетна гадинка! Как мислиш, лъже ли за жената?