Александра Маринина - Седмата жертва

— Не знам… Той не е дорасъл за такъв номер. Такова нещо е трябвало да се измисли. И текстът…

— Какво „текстът“?

— Нямаше нито една грешка. Днес сред момчетата на тази възраст почти не се срещат такива, дето пишат без грешки. И правописът му е наред, и запетаята си беше на мястото. И почеркът, Таня. Това не е неговият почерк.

Татяна кимна. Плакатът беше написан на ръка с черен флумастер на голямо парче картон, откъснато от кашон. Пъпчивият сополив хлапак, който трепереше от възбуда и възторг пред собствената си наглост, едва ли би могъл толкова правилно и ясно да изпише всички букви.

Малахов скоро се върна, лицето му беше угрижено.

— Свързах се с Корзун, от близкия милиционерски участък са отишли вече.

— Оперативно — позасмя се Татяна. — Поне в това ни провървя.

— Те гледали предаването в стаята на дежурните — поясни водещият, — затова, щом започна бъркотията, веднага се завтекли към мястото. Ще докарат момчето тук — цитирах вас, Татяна Григоревна, казах им, че вие сте помолили.

— Защо, те съпротивляваха ли се?

— Искали да го приберат в своя участък.

— Правилно са искали, по закон така трябва да се постъпи. Момчето в участъка, а ние с Анастасия Павловна — при тях на гости. А не обратното.

— Да, да, и те така казали, но аз им обясних, че ако хлапакът се опъва, тук, в „Останкино“, ще можем да покажем записа, на който се вижда, че именно той държеше плаката.

— Ама наистина ли се вижда? — учуди се Настя. — Честно казано, аз не видях лицето му, видях само ръцете и парчето картон.

— Ами и аз не го видях — разсмя се Малахов, — но нали можем да кажем така.

— Съобразителен сте — пестеливо го похвали Татяна. — Имате ли някакво помещение, където с Анастасия Павловна можем да почакаме, докато доведат момчето, а после да си поговорим с него?

— Ще намерим — обеща Малахов. — Елате с мен.

След петнайсет минути те намериха свободна стая. Татяна седна в един фотьойл и си протегна краката, Настя се намести до масата и придърпа пепелника. Пръстите й, стиснали цигарата, потреперваха и като ги гледаше, Татяна отново си спомни страха си.

— Никога не бях предполагала, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие — каза тя замислено. — По-рано не бях такава. Сигурно остарявам.

— Не, не — меко възрази Настя, — просто си станала по-уязвима. По-рано нямаше дете и можеше да си позволиш разкоша да не се страхуваш от никого и от нищо. А сега трябва да се страхуваш и за него, и за себе си, защото детето не бива да расте без майка.

— Ако си права, трябва да напусна тази работа. Не бях предполагала, че майчинството ще ме направи професионално непригодна — с горчива усмивка продума Татяна.

— Не говори глупости, Таня. Ти си прекрасен следовател, спомни си само колко акули си притискала до стената, главата ти е светла, мозъкът ти работи добре, упорита си, дори много, ти…

— Слаба съм. Вече не ставам за тази работа. Добре че го проумях днес, докато още нищо страшно не се е случило. Винаги е добре човек да си тръгне навреме.

— Е, и какво?! — почти кресна Настя. — Какво толкова се случи днес? Уплашиха те, ти се уплаши. Точно така уплашиха и мен, аз също се уплаших. Страхът е нормална човешка реакция, хората с нормална психика непременно трябва да изпитват страх в определени случаи. Какви си ги измисляш сега?

Татяна помълча. Тя изведнъж си спомни, че след предаването не бе включила мобилния телефон в чантата си, който днес по изключение й беше дал мъжът й. Ирка сигурно беше гледала предаването и сега се тресеше от страх, изпитваше ужас заради нея. А сигурно и Стасов. Тя дори не си бе спомнила за тях, до такава степен я бе разтресъл страхът. Ето това се опитваше да обясни на Настя. Това беше най-важното. Извади телефона, включи го, старателно се завзира в малките бутончета, за да набере правилно номера.

— Страхът е нещо нормално, за това си права — тихо каза на Настя. — Но ти овладя своя практически мигновено. А аз — не. Ето там е въпросът. Ако страхът мобилизира човека, всичко е наред. Ако обаче той нарушава мисленето, ако парализира мозъка — такъв човек няма работа в следствените органи.

Настя угаси цигарата, приближи до приятелката си, приклекна пред нея и погали с пръсти меките пухкави ръчички на Татяна, украсени с безупречен маникюр.

— Таня, не преувеличаваш ли малко? Мина само половин час, а ти вече разсъждаваш напълно нормално. Ето, справила си се с това. Нали така?

Татяна силно стисна пръстите на Настя в знак на благодарност за съчувствието й.