Александра Маринина - Седмата жертва

Хем да бяха само доларите. Хората имат какви ли не приумици. Когато работех по железниците, имахме там един, и той беше чумав. В смисъл, припадничав. Като го друсне припадъкът, с всичките си пари водка купуваше и раздаваше ей така. На, Михална, викаше, пийни си за мое здраве. И ми даваше цяла бутилка. И не само на мен. Колкото бутилки купеше, на толкова хора ги раздаваше, за себе си нищо не оставяше. Той не пиеше, представяте ли си? Изобщо нито капчица не кусваше бе, а на нас купуваше. Ей такива хора има по света…

Тоя обаче, днешният, чумавият, май беше съвсем откачен. Намерих аз хлапе, пратих го със „задачата“, върнах се и викам: така и така значи, изпълних поръчението ти, драги. А той ме хвана под ръчица, гаче съм някоя дама, и по малките улички ме помъкна право към „Стари Арбат“. Имам нещо да ти казвам, Михална, вика. Достави ми, кай, една нечакана радост, че съм нещастен и от мъка убит. Вечеряй с мене днес. Само че аз съм човек приличен, не съм научен да се мъкна по входове, безистени и гари, аз благоволявам да ям изключително хубава храна и в добри условия. Така че ти, Михална, бърже тръгвай да се изкъпеш. Или си бездомна? Чак се обидих, ей. Как ще съм аз бездомна? Не съм скитница, не, имам си гарсониера. И в нея живея. И с баня с топла вода разполагам. Вярно, сапунът често ми е проблем…

Той гаче ми прочете мислите, позасмя се ей тъй и вика: „Не се сърди, Михална, аз просто така попитах, на майтап. Ето ти пари, купи си приличен сапун и се изкъпи както трябва, кожата ти да скърца. Като се изкъпеш — пак ела тук, а аз ще ти купя дрехи, щото с твоите гиздила не можеш да седнеш на масата — хапка няма да преглътна, може и да ми призлее“. Аз пак аха-аха да се обидя. К’во пък не му харесват дрехите ми? Лично аз вече пета година си ходя с тях, без да ги събличам — и нищо. Но после се сетих, че не му е времето да се правя на горда, щото може да се откаже от вечерята. Нека ми купи нови дрехи, ще ги сложа днеска само, пък утре ще ги шитна на битака, ще имам за пиячка. Леле, що приказвам така? Нали сега имам цяла купчина пари, за цяла година не мога ги изпи, още повече че не съм някаква пияница, не съм пропаднала алкохоличка, а само така, пийвам си за душата и да си повдигам духа.

Е, някой може да ме смята за глупачка, ама акъла си не съм изгубила. Ти, викам, драги, вземи, че веднага ми купи дрешки, ще си ги занеса вкъщи, там ще се изкъпя и ще се издокарам във всичко ново. Щото как да слагам на чистото си тяло тия вехтории. То няма и къде да се преоблека тук, освен в платения клозет, но там е мръсно. Рекох му така, пък наум си мисля: какъвто си чалнат, вяра не ти хващам. Ще се повлека към къщи да се къпя като някоя послушна овца, а като се върна, и помен може да няма от тебе. За какво тогава, питам, ще съм се трепала, хабила вода и краката си, докато се мотая нагоре-надолу? А, не, давай парите, похарчи ги за новите ми дрешки, щом толкова искаш, пък аз ще си ида с тях. И ако ми изфирясаш, поне те ще ми останат. Дето се вика, глупачка, глупачка, ама съм умна. Не можеш ме метна ти мен, не можеш ме избудалка.

И той обаче, види се, не беше глупак, тоя чумавият. Не беше и алчен. Добре, вика, Михална, ще ида в магазина, ще купя нещо по-прилично, с новите дрехи ще се върнеш. Само че не идвай с мен в магазина, че продавачките ще изпопадат и ще се изпокрият от страх под щандовете. Аз сам ще се справя някак, на око. Пак се наканих да се обидя, но бързо се стегнах. Чумав човек, какво да го правиш.

Речено — сторено. Отиде той в магазина, след трийсетина минути се върна с големи пакети. Аз пък, докато го чаках, се помотах наоколо, намерих няколко бутилки и си ги прибрах в торбата. Ще свършат работа. И Венка Бръснатия се навърташе наоколо, попита ме за вечерта, рече, че Тамарка имала рожден ден, тя черпела днес. За всеки случай му казах, че ще намина. Да не се изфукам с вечерята с чумавия, пък той да ме метне. То вярно, от глад няма да умра, но по-добре да се облажа на аванта при Тамарка. Е, каква ли ще е толкоз авантата при тая Тамарка — и тя едва свързва двата края, стига й само за пиячката, тъй че на рождения й ден може да се разчита само на половин водна чаша. Но все е нещо де.

С една дума, грабнах аз пакетите, буквално от ръцете на чумавия ги измъкнах и бегом към къщи. Пък и живея съвсем наблизо, на „Мали Власевски“. Дотърчах до къщи, отворих пакетите и взех да разглеждам парцалките. Дааа, ще знаете, никак не бях очаквала такова нещо. Все едно щеше да ме води в най-луксозния ресторант. Чумав бе, какво друго да кажеш. Представяте ли си — дори гащи ми купил и сутиен. Представяте ли си? И чорапогащник. Абе с една дума, не ги доразгледах — и без това от пръв поглед ми стана ясна тая… как беше… е, във вестниците често пишат за нея… А, спомних си! Степента на потребителските възможности. К’во се чудите сега? Дето чета вестници ли? Ам’че аз ги вдигам, ако ги намеря захвърлени, и си ги постилам на пода или на някой кашон, или на масата, където си слагам чашата. Удариш един гълток — и се взираш напреде си, чакаш накъде ще тръгне, добре ли ще ти дойде. А пред теб — вестникът, статиите вътре. И да не щеш, те ти се навират в очите.