Александра Маринина - Седмата жертва

— Половин час е много време, Настюша, катастрофално много. Един следовател няма право на половин час страх. Половин минута — това е максимумът, който бих могла да си позволя. И това е много дори. Пет-десет секунди, не повече. Но какво ли ти обяснявам, ти прекрасно го разбираш. Да не говорим повече за това. Сега ще докарат хлапака, хайде да помислим какво ще правим с него.

— Ще му разкрасим физиономията — разсмя се Настя. — Друго не е заслужил, а…

Не успя да довърши, защото вратата се отвори. Пръв влезе Дмитрий Корзун, след него — оперативният работник от Централния участък Сергей Зарубин. Само преди три месеца двамата с Настя бяха работили заедно по убийството на известна бизнес дама.

— Здрасти — радостно каза Зарубин. — Няма и година, Настя Павловна.

— Здрасти, Серьожик — млясна го по бузата Настя, за което трябваше малко да се наведе, защото оперативният работник беше по-нисък от нея почти с половин глава. — Значи ти ми докара хлапака?

— Че кой друг! То всъщност напразно го мъкнах през половин Москва, никаква полза от него.

— Защо така?

— Ами рева през целия път, ред сълзи, ред сополи. Слабичък и глупавичък. Надявал се да пипне сто зелени, зарадвал се, ама като го натикахме в „кафеза“, като го закачиха с белезниците за мен, да не би да избяга, като го подкарахме незнайно накъде, и се скапа съвсем. От страх не може името си да си спомни, камо ли жената, която уж му дала плаката и парите. Тепърва два часа трябва да го успокояваме.

— Ще го успокоим. Запознай се, Серьожа, това е Татяна Григоревна Образцова, старши следовател.

Татяна слушаше разговора им, без да става от фотьойла. И не защото беше неучтива или високомерна. Честно, искаше да стане. Но не можа. Краката й, кой знае защо, не я слушаха, висше й се свят. Да, права беше, трябва да напусне, докато не е станало късно. Вече не е за тази работа.

— Таня, това е Сергей Зарубин, добро ченге, ако те интересуват моите препоръки.

Тя положи почти нечовешко усилие, с едно рязко движение се надигна от фотьойла, постара се да не се олюлее от силния световъртеж и подаде ръка на Зарубин.

— Много ми е приятно. Да започваме. Вкарайте този мерзавец тук.

Каквото и да е решила, всички работи трябва да се свършват докрай. Тя самата нареди да докарат момчето тук. Не бива да се излага. И в края на краищата все още е следовател. Все още…

— И тъй, опитът да станеш телевизионна звезда не се увенча с успех — мрачно констатира Чистяков, когато й отвори вратата. — Изяснихте ли какви бяха тия фокуси?

— И да, и не — въздъхна Настя. — Ако ми дадеш да хапна нещо, ще ти разкажа.

Но започна да разказва, без да чака вечерята. Беше й нужен един трезв поглед към ситуацията, поглед, непомътнен от внезапната уплаха и последвалите я ярост и омраза към сополанкото, пожелал за три минути да спечели сто долара.

Сополанкото с литературното име Ваня Жуков 1 1 Така се казва и героят от популярния разказ на А. П. Чехов „Ванка“ (1886 г.). — Б. пр. им бе разказал история, трудна за вярване, но те не намираха никакви други правдоподобни обяснения. Разхождал се по „Нови Арбат“, а по-просто казано — шляел се, понеже си нямал друга работа, убивал времето. Събота, не били на училище, а уроците можел да си научи и утре. Колкото и да е странно, Ваня Жуков се стараел редовно да си учи уроците и в училище далеч не бил от изоставащите, поне така твърдяха родителите му. Та значи разхождал се той, изял един сладолед, после си позволил бутилчица бира с хамбургер на чист въздух под прохладното октомврийско слънчице и не щеш ли, при него дошла някаква лелка с неопределен вид и възраст. И му предложила да спечели сто долара за нищо. Ееей там се е събрала тълпа, виждаш ли? Телевизионно предаване. Трябва да вземеш ей това картонче, да се провреш през тълпата по-близо до камерите и да го вдигнеш над главата си, та всички да го видят по телевизията. Нищо друго не се иска от теб.

Представяте ли си какво са сто долара за петнайсетгодишен хлапак? По днешния курс това е месечната заплата на Настя. Хиляда и петстотин, обърнати в рубли. Тя, подполковник от милицията с висше образование и шестнайсетгодишен стаж, старши оперативен работник, получава толкова за един месец работа, свързана, между другото, с риск за живота. А на него му ги дават за пет минути — и без никакъв риск. Естествено Ваня се съгласил — намерете в Москва, че и в цяла Русия хлапе, което не би се съгласило. Ама на картона били написани страшни думи? Че това са само думи, не е като да заложиш взрив на гара. Човек казва или пише какво ли не. А стоте долара — ето ги, в пръстите на лелката, шумолят на вятъра, можеш да ги пипнеш, можеш да ги направиш свои и да ги прибереш в собствения си джоб.