Александра Маринина - Седмата жертва

— Жена, вкъщи ли да те чакам или…? — спокойно попита той.

— Зависи какво имаш предвид под „или…“ — тутакси го парира Настя.

— Вариантите са два — методично отговори професорът по математика, — или оставаш да нощуваш там, или аз идвам да те прибера.

— А на теб кое ти харесва повече?

— Естествено не ми се идва да те прибирам, да хабя бензин и да амортизирам двигателя. Освен това вкъщи е кучешки студ и изключиха топлата вода…

— Тогава оставам.

— Разбрахме се, тръгвам.

Настя затвори телефона и погледна часовника си.

— Ирускин, имам четирийсет минути. Мога ли да разчитам на чаша кафе и някакви остатъци от млина?

Излизаше, че макар и да е неприятно, с чувството на вина може да се живее. В края на краищата нима беше виновен за това, което се случи? Жилището на Настя отдавна плачеше за ремонт и единственото, за което можеше да се упрекне, се състоеше в това, че не бе проявил нужната настойчивост по-рано. Тогава всичко щеше да е вече свършено. Едва през това лято той успя да придума жена си да стисне зъби и да изтърпи двата месеца. Намериха майстори, купиха част от необходимите материали, работата закипя… А после ги „тресна“ 17 август. И само след седмица се разбра, че заделените за ремонта пари ще стигнат най-много за довършването на кухнята. Най-обидното беше, че Чистяков имаше пари, той като честен данъкоплатец си бе открил сметка в Инкомбанк, където му превеждаха хонорарите за издаваните в чужбина учебници и монографии. И каква полза от това? Сметките бяха замразени, не можеха да изтеглят от тях нито долар, нито цент, нито дори рубла.

И тогава за късмет дойде поканата от Германия — три седмици лекции. Обещаха да му платят в брой и след кратко семейно обсъждане бе решено той да не изпуска случая. Държавната заплата на съпругата милиционер и на съпруга учен можеше да не стигне дори за безремонтен живот, защото към началото на септември изгубилите чувство за реалност цени окончателно полудяха, като съвсем забравиха, че трябва поне минимално да съответстват на покупателната способност на населението. Изплатеният в брой хонорар за лекциите би им помогнал да преживеят няколко месеца, а после, току-виж, ситуацията някак си се нормализирала.

Но държавата отново им изигра поредния си подъл номер. Чистяков тъкмо бе заминал за Германия и бе влязъл в аудиторията за първата си лекция, когато съобщиха, че всички желаещи могат да прехвърлят влоговете си от частните банки в държавната. Това щяло да им помогне да получат парите си, макар и не веднага и не в пълния им размер, но поне нещичко. За осъществяването на тази процедура трябвало вложителят да се яви лично и да напише съответното заявление. Така нещата приключиха, без да са успели да започнат. Визата на Чистяков не беше многократна и ако се бе опитал да откъсне два дни за пътуване до Москва в опит да спаси парите си, вече не би могъл да се върне в Германия — за получаването на нова виза щяха да са нужни две-три седмици. Разписанието на лекциите беше съставено, за този курс бяха пристигнали математици от цял свят и беше невъзможно да ги помолят да си заминат и да се върнат след месец, когато професор Чистяков получи нова виза. Времето минаваше, срокът, определен от държавата за решаване на личните финансови проблеми, изтичаше, а Алексей Михайлович стоеше зад катедрата и на добър английски език… Към момента на връщането му в Москва вече беше късно да се явява лично и да пише заявления.

С една дума, съдбата на влоговете оставаше повече от неопределена, беше ясно едно: пари няма и в близко време няма да има. Жилището, напомнящо повече разбито гнездо, отколкото място за живеене, щеше да остане в такова състояние дълго, а какво ги очакваше след Нова година — дори ги беше страх да помислят. Очевидно се страхуваше не само той, но и Настя. Двамата не говореха на тази тема, но сега, по пътя за вкъщи, тя за пръв път зададе въпрос и Чистяков разбираше какво ще последва.

— Льоша, много пари ли ти бяха превели от чужбина в тази проклета Инкомбанк? — предпазливо попита Настя, макар че никога по-рано не беше си позволявала да се меси във финансовите дела на мъжа си.

— Общо четирийсет и две хиляди, ако ги смятаме в долари.

— И през януари ти ще отидеш в данъчното и ще декларираш всичко това?

— Че как иначе — позасмя се Чистяков. — Искам да спя спокойно.

— И ще трябва да платиш около трийсет процента от сумата на хонорарите?

— Горе-долу.