Мариус Габриел: Седмата луна

— Няма да тръгна без теб!

— Не се безпокой от това, че ще бъдеш сама — продължи той, без да обръща внимание на думите й. — Ако възникнат някакви проблеми, обади ми се. Разбрахме ли се?

— Никъде няма да ходя!

— Не спори с мен — каза той рязко. Винаги говореше с този тон в мината, когато искаше да наложи мнението си. — Знам по-добре от теб какво трябва да се направи, Франсин. За Бога, опитай се да набиеш това в дебелата си китайска глава.

За миг тя не повярва на ушите си. Ейб никога не си бе позволявал спрямо нея такива думи или такъв тон. След това погледна детето, седнало на копринения килим. Поставяше безопасността на Рут над всичко. Разбра, че Ейб няма да тръгне с тях. При това положение трябваше да се погрижи за сигурността на Рут.

— Добре, Ейб — тихо каза тя. — Ще направя това, което искаш.

— Е, слава Богу — отвърна той, все още малко сърдит. — Значи почвай да опаковаш багажа.

Детето не спря да бърбори през цялото дълго пътуване до Сингапур.

— Защо татко не дойде с нас? — попита за стотен път Рут.

— Защото иска да остане на работа.

— Но нали лошите хора идват?

— Знам, мила.

— Какво ще направят лошите хора на татко?

— Няма да му направят нищо лошо. Татко ще избяга преди да дойдат.

— Татко каза, че няма да бяга от никого — отвърна гордо Рут. — Татко каза, че японците са глупаци. Ти защо се страхуваш толкова много от тях, мамо?

Франсин поклати глава и не отговори. Ейб не бе обърнал особено внимание на това, че японците бяха избили множество мирни жители в Нанкин — беше го възприел като кавга между две азиатски шайки. Жителите на селото обаче бяха силно впечатлени от ужасяващите разкази за кланета, изнасилвания и грабежи.

Ейб бе сгрешил. Японците бяха достигнали Сингапур преди Франсин. Или поне самолетите им. Когато призори автомобилът мина през Джохор, над града се издигаха стълбове мазен дим, които бавно се разсейваха във влажния въздух.

Градът обаче не изглеждаше разтревожен. Върху него се бяха стоварили само няколко бомби. Работници с безизразни лица почистваха тротоарите от боклук и счупени стъкла. Европейците преминаваха през развалините с вида на хора, решени да пренебрегнат една проява на простащина.

— Японците ли са направили това? — попита Рут. Очите й бяха широко отворени.

— Да, Рут.

— Това е лошо — замислено каза Рут. В хотел „Рафълс“, също като в останалата част на

Сингапур, беше относително спокойно. Във фоайето цареше неестествена тишина, съвсем различна от глъчката, която толкова й бе харесала през медения й месец преди пет години. Тогава, редом до британския си съпруг, тя бе твърде щастлива, за да обръща внимание на отправяните към тях погледи и коментари. Този път обаче бе дошла само с детето си и бе съвсем очевидно, че служителите са неприятно изненадани от факта, че „госпожа Ейбрахам Лорънс“ е евразийка. Старият портиер сикх, с кремав тюрбан и бели мустаци, сякаш бе готов да я изхвърли при първия сигнал, даден му от хората на рецепцията.

— Надявам се да не е станала грешка — каза администраторката и се направи, че внимателно чете списъка с резервациите. — Искам просто да проверя дали наистина имате резервация.

— Ако има някакъв проблем, отнесете го към съпруга ми — отвърна Франсин с треперещ глас и остави визитната му картичка на полирания махагон. — Това е телефонният му номер.

Погледът на администраторката се плъзна от Франсин към думите „Главен директор“, написани върху картичката.

— Моля да ме извините — каза тя, взе картичката и излезе през една врата в дъното. Франсин чу набирането на телефон.

Рут се бе хванала за полата на майка си, бе опряла глава на бедрото й и гледаше учудено. Огромният хотел сякаш бе опустял.

Франсин се обърна към вратата. Пиколото вече бе внесъл куфара й. Мохамед стоеше пред входа до големия яркожълт форд на Ейб, и търпеливо очакваше да се увери, че ще бъде настанена, преди да поеме обратно към къщи.

— Можеше да е и по-зле — чу се отсечен глас, най-вероятно на военен. Думите бяха произнесени от възрастен мъж с посивели мустаци, със светъл вълнен костюм и сламена шапка. Разговаряше с костелива жена с рокля на цветя, с която току-що бе излязъл от асансьора. — Много по-зле.

Стигнаха до рецепцията. Мъжът звънна с месинговото звънче, за да извести за присъствието си, и администраторката се подаде от вратата и каза:

— Добро утро, господин генерал.

— Ключът — рече генералът и остави тежкия метален ключ на плота. Администраторката побърза да го вземе. След това мъжът щипна Рут под брадичката. — Добро утро, млада госпожице.