Мариус Габриел: Седмата луна

Лелите й, насядали в кръг на бамбуковата рогозка, не спираха да бърборят. Франсин не ги слушаше — цялото й внимание бе съсредоточено върху Рут. Една дума обаче периодично се набиваше в ушите й като изстрел — Нипон 1 1 Япония — Б. пр. . Всички други думи се въртяха около нея, като птичи ята, които излитат внезапно, обхванати от уплаха, след това, успокоени, кацат пак, и пак излитат. Преди два дни японците бяха нападнали американската база в Пърл Харбър, разположена на Хавайските острови, и бяха нанесли големи загуби на тихоокеанския флот на САЩ. Америка вече беше във война с Япония.

Японците обаче бяха нанесли и друг удар, много по-наблизо. Върху Кота Бару, град от другата страна на Малайския полуостров, разположен на малко повече от 200 километра. Според официалните британски изявления японците били отблъснати. В селото обаче едновременно с мусонните ветрове се носеха и най-различни слухове.

— Не се тревожи, лельо — каза една от братовчедките й. — Англичаните ще направят японците на пестил. — И показа с ръце как точно ще стане това. Другите жени се засмяха.

Обаче леля Ин Хо, безспорният матриарх на рода, се изкашля, изплю се през вратата и каза:

— На Англия й е спукана работата.

— Как така! — възкликнаха удивено няколко от жените. Всичките бяха „перанакан“ — родени в Малая, възпитани в английски дух и лоялни към английската корона.

Леля Ин Хо вдигна пръст.

— Идат японците, Ю Фа (това бе китайското име на Франсин). Кажи това на съпруга си. И двамата ще трябва да се махнете оттук. Кажи му го.

Франсин кимна. Всичките й лели бяха възрастни жени. Поради своето раждане и своя брак — баща й и съпругът й бяха англичани, — статутът й в селото бе нисък, въпреки че бе стопанка на красивото бунгало на директора на имперските калаени мини.

— Разбрах те, лельо.

Франсин посещаваше Ипо всяка седмица с малката Рут. Винаги си тръгваше с кошници с плодове и храна, приготвени от възрастните жени. През последните няколко седмици обаче те непрестанно й заръчваха да предупреди Ейб за опасността от японците. Той се бе присмял на тези предупреждения. Какво можеха да знаят селянките за войната и за външната политика? Франсин обаче бе родена в селото и знаеше, че жителите му са мъдри хора.

Погали лицето на детенцето, спящо в скута й. Франсин бе седемнадесетгодишна, когато се омъжи за Ейб, а Рут се роди девет месеца по-късно. Сега бе на четири години.

Рут бе кръстена в методистка църква. При всички по-важни събития в живота й обаче Франсин я водеше в будисткия храм, където монасите изгаряха благовонни пръчки и залепваха златен варак върху статуи, и без това натежали от злато. Ейб не одобряваше воденето на Рут в „езически храмове“ и се сърдеше, когато усетеше ухание на благовоние в тъмната й коса или откриеше златна люспица върху малките й пръстчета.

Детето отвори очи.

— Мамо?

— Мама е тук — отвърна му тихичко Франсин. Рут бе смайващо красива. Косата й бе гъста и тъмнокафява. Кожата й наподобяваше светло злато. Бе наследила овалното лице и сочните устни на Франсин. Очите й над изпъкналите скули имаха формата на бадеми и бяха с тъмни мигли. Цветът им бе не кафяв, а сребристосив.

Дори и на тази крехка възраст Рут не можеше да бъде възприета нито като китайка, нито като европейка. Както и самата Франсин, и Рут щеше да заеме неудобна позиция между две раси, презряна от британците и само търпяна от китайците. Щеше да се обогати от две култури и същевременно да бъде изключена от тях.

Франсин най-много се измъчваше от предсказанията на лелите си. Според тях тя бе само временна съпруга на англичанина. Твърдяха, че някой ден Ейб ще се омъжи за европейка, която ще му роди европейски деца, и че повече никога няма да го видят.

Така бе постъпил бащата на Франсин с нейната майка. Тя си го спомняше като сърдечен и великодушен човек. При все това, когато изтече срокът на договора му, той се прибра в Англия. С изключение на двадесетте колониални долара месечно, които винаги пристигаха навреме, те повече не получиха никаква вест от него. Веднъж, когато Франсин попита майка си за хиляден път къде е баща й, тя удари с юмрук по кутията, където държеше разписките, и с горчивина отговори: „Тук“. И Франсин разбра, че единствената вест, която щеше да има от него, са тези двадесет долара.

Лелите на Франсин, без да говорят открито на тази тема, непрестанно намекваха за случилото се. След смъртта на майката на Франсин те се превърнаха в нейни нравствени и духовни наставнички. Франсин бе убедена, че това, което те разправяха за Ейб, няма как да е вярно. При все това думите им я изпълваха с ужас.