Мариус Габриел: Седмата луна

— Какво?

Последва кратко мълчание.

— Дойде посетителка. Млада дама от Борнео.

— Какво казваш?

— Дойде една млада дама — каза Сесилия безстрастно. — Твърди, че ви познава. Че за последен път сте били заедно много отдавна в Борнео. В Саравак. Франсин внезапно изстина.

— Сега при теб ли е?

— Не. След като разбра, че ви няма, си тръгна.

— Говори ли с нея?

— Малко.

— Какво друго можеш да ми кажеш за тази млада дама?

— Бе млада серани — каза Сесилия, като използува малайската дума за евразийка.

— Опиши ми я?

— Хубава. Със стройна фигура. С минипола и сако. Дрехите й не бяха скъпи, но подбрани с вкус.

— Цветът на очите й?

— Съжалявам, но не обърнах внимание. Франсин усети напрежение в гласа й.

— Тя стоя тук съвсем за малко — поясни Сесилия.

— Под какво име се представи?

— Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Да. Каза, че живяла дълги години в Япония. Навремето обаче имала друго име.

— Какво? — прошепна Франсин.

— Каза, че ще ви го каже, когато се видите.

— Остави ли визитна картичка? Или поне съобщи ли ти адреса си?

— Не. Каза, че ще ви потърси, когато се върнете в Ню Йорк. Обясних й, че ще бъдете тук следващия вторник.

Дъхът на Франсин бе спрял. Нещо в гърдите я стягаше. Тя продължаваше да наблюдава уличното движение, но пред очите й се бе появил друг път. От други времена.

— Мем? Чувате ли ме?

Очевидно бе мълчала твърде дълго и бе разтревожила Сесилия.

— Да, да, чувам те. — После си погледна часовника. — Ще ти се обадя по-късно, след като се прибера.

— Добре, мем.

Сесилия затвори телефона.

Франсин също затвори. Бе като замаяна. Нима бе възможно? Нима такива неща можеха да се случат? Още преди години съзнателно се беше опитала да се освободи от надеждата си. Преди това понякога все още мечтаеше за новина, подобна на сегашната. Болката от пробуждането винаги се оказваше ужасна. Не по-малко ужасна от радостта на мечтите. Бе извървяла голяма част от житейския си път и бе изгубила по него толкова много, че вече не се боеше от нови загуби. Продължаваше обаче да изпитва страх от своя мъчител — надеждата.

— Мем?

Франсин погледна шофьора, без да го вижда. Ка Тай бе отворил вратата на ролс-ройса, челото му беше сбърчено.

— Добре ли сте, мем?

Тя вдигна ръце и затисна очите си.

— Да, добре съм.

Ръцете му бяха пълни с книжни играчки.

— Вижте какво купих.

Подаде й ги. Бе купил точно това, което му бе поръчала. Нетрайни хартиени изображения на всичко, което бе готова да даде. На всичко, което бе готова да стори.

Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи. Всичко.

Тя сложи играчките на седалката до себе си и каза:

— Да побързаме.

До вечерта Франсин бе повторила толкова пъти наум думите, чути от Сесилия, че те бяха започнали да губят смисъла си. Страхуваше се, че не ги е разбрала както трябва. Че им е придала някакъв друг смисъл, различен от истинския.

„Млада серани. За последен път сте били заедно в Борнео. Много отдавна. В Саравак.“

През двадесетте години, откакто бе започнала бизнеса си, много хора се бяха опитвали да я измамят. Никой обаче не бе прибягнал до тази конкретна хитрина. От друга страна, малцина бяха тези, които знаеха къде и как е живяла през войната. Подобно на мнозина пострадали от нея, тя не бе превърнала страданията си в реклама. Бе ги погребала в собствената си памет. Думите обаче отприщиха порой от картини. Отвратителни и очарователни. Ужасяващи и предизвикващи умиление.

Хубава. Със стройна фигура. С минипола и сако. Дрехите й не били скъпи, но стилни. Живяла дълги години в Япония.

Япония. Само там не бе проверявала. Дали в тази единствена дума не се криеше истината?

„Навремето имала друго име. Ще ви го каже, когато се видите. Ще ви потърси, когато се върнете в Ню Йорк.“

Мусонът беше докарал дъжд. Водата се стичаше на струйки по прозорците. Тя вечеряше сама в лакираната си столова.

Преди бе живяла в Цим Ша Цуй. През началото на шестдесетте години новото жилищно строителство предизвика главоломно увеличаване на цената на земята, така че през 1966 година тя премести фабриката в нов промишлен район в Тай По. Продаде стария терен на една хотелиерска компания, спечели от сделката пет милиона долара и незабавно реинвестира по-голямата част от тази сума в бизнеса. С остатъка си купи ново жилище във Виктория Пийк, като парите й помогнаха да се пребори и с колониалната администрация, и с местните жители.

Къщата й бе почти дворец — девет стаи и голяма тераса, от която се виждаше целият залив. Имаше плувен басейн на покрива и подземен гараж с места за пет коли. Жилището обаче най-вече й харесваше заради разположението си. От грижливо поддържаната градина можеше да навлезе направо в горичка, изпълнена с бамбук, папрат и хибискус. Можеше да следи с поглед ветрилата и соколите, реещи се на седемстотин метра над залива. В момента обаче очите й бяха слепи за този разкош.