Мариус Габриел: Седмата луна

Чу шума на автомобилен двигател и погледна малкия си златен швейцарски часовник. Бе скъп и й бе подарен от Ейб при раждането на Рут. Таксито мина между дърветата и стигна до къщата. Подире му търчеше тълпа голи дечица, които все още възприемаха автомобилите като чудо.

Лелите й, пет китайки на средна възраст със смачкани панталони — всички пушеха малки метални лули или саморъчно навити цигари, — се спуснаха по стълбите. Бърборенето им не престана. Над гласовете на всички се извиси гласът на Чин Ин Хо.

— Ю Фа, кажи на съпруга си да те изпрати далеч оттук. — После щипна поруменялата буза на Рут. — Кажи му да изпрати теб и детето в Англия, при семейството си. После сбръчканото й лице се втвърди. — Разбира се, него ще го е срам да ви покаже на своите близки.

Може би защото бе твърде нервна или твърде отчаяна, Франсин за пръв път си позволи да прояви непочтителност към по-възрастна жена.

— Ейб не се срамува от нищо! Ин Хо подсмръкна.

— Тогава му кажи да ви отведе оттук. Знаеш ли какво правят японците с китайките, омъжени за бели мъже?

Прибраха кошниците в таксито и махнаха на изпращачките през задното стъкло. Автомобилът потегли. Рут се сгуши до майка си.

— Далеч ли ще пътуваме, мамо?

— На леля ти й се привиждат лоши хора зад всеки храст — отвърна раздразнено Франсин.

— Японците лоши хора ли са?

— Не се тревожи, мила. Мама ще се грижи за теб. Може би ще отидем за два-три месеца в Англия.

Детето не я разбра, но й отвърна с прекрасна усмивка.

Този ден Ейб се прибра по-рано. Храната все още бе върху печката, масата не бе сложена, а прислужниците си говореха.

Франсин разбра, че нещо не е наред, още когато го видя да слиза от колата. Смути я изражението му. Тя се втурна към него и разтревожено попита:

— Какво се е случило?

— Има лоши новини, мила — каза той и я целуна.

Ейбрахам Лорънс бе висок кокалест мъж, който гонеше четиридесетте. Изглеждаше по-възрастен, тъй като лицето му бе потъмняло от слънцето. Бялото на тъмносините му очи бе леко пожълтяло вследствие на хроничната малария, от която страдаше, подобно на много други инженери. Слънчевите лъчи бяха образували мрежа от ситни бръчици около очите му и две дълбоки бръчки покрай голямата му уста.

— Какви лоши новини? — попита тя, вече уплашена.

— „Принц Уелски“ и „Рипалс“ са потопени от японски бомбардировачи.

Франсин закри устата си с ръка.

— Не може да бъде! — Почувства как сърцето й се стяга. — Това сигурно е японска пропаганда.

— Боя се, че не. Съобщиха го по радиото. Я го включи.

Лампите на радиоапарата загряха и в ефира се разнесоха гласове на странния говор, известен като „Ем Би Си Инглиш“ — от съкращението на „Малейън Броудкастинг Корпорейшън“. С разширени очи тя се опита да осмисли чутото.

— Татко, татко! — развика се Рут, за да привлече вниманието на баща си. Ейб я вдигна и я прегърна. — Нали си дойде, за да си поиграем, татко?

— Точно така, мила — отвърна Ейб и я целуна. Франсин слушаше и не вярваше на ушите си. Двата големи кораба, всъщност целия кралски флот в Малая, вече ги нямаше. Възприе тази новина като вест за ужасяващо природно бедствие, за наводнение, за пропаст, разкъсала земните недра.

Чуваше ударите на сърцето си.

— Лелите ми казаха, че японците идат.

— И това е вярно — отвърна Ейб над рамото на Рут. — Според Ем Би Си били отблъснати и изтласкани в морето, обаче научих други новини.

Гласовете от радиото, подобно на гласа на Ейб, на пръв поглед бяха спокойни, обаче се чувствуваше, че са изпълнени с напрежение.

— Какви новини?

— Успели са да установят плацдарм.

— Какво означава това?

— Означава, че десантът им е бил успешен и че сега войските им нахлуват в страната.

Малайската прислуга се бе смълчала и слушаше внимателно думите на господаря. Ейб усети това, хвана Франсин за ръка и я отведе по-далеч от вратата на кухнята.

— Ще трябва да направим нещо, мила.

— Какво? — попита ужасената Франсин.

— С Рут ще заминете за Сингапур. Разбира се, ще трябва да наемете бавачка.

— А ти?

— Аз имам работа тук.

— Каква работа?

— Не мога просто да зарежа всичко.

— Можеш да затвориш мината — каза тя. — Да дадеш на работниците заплати за две седмици и да им кажеш да се приберат по домовете си. Така никой няма да бъде застрашен.

— А какво ще кажат собствениците? — сопна й се той.

— Както се развиват събитията, собствениците така или иначе ще изгубят мината — отвърна тя.