Мариус Габриел - Седмата луна

Франсин така и не усети как подаде Рут на девойката.

— Благодаря.

— Ти си много добро момиче — каза девойката на Рут, когато започна да изкачва стълбището. — В бомбоубежището изобщо не се разплака.

— Защото съм смела — обясни Рут доволно. — Само дето ми се умориха крачетата.

— Казвам се Едуина Дейвънпорт. А ти?

— Рут Лорънс.

— Радвам се да се запознаем, Рут — каза сериозно Едуина. Рут, която поначало не бе особено общителна с непознати, й отвърна с усмивка и после каза: — Косата ти е къдрава.

— Да. Жалко.

— Защо?

— Трудно се поддържа.

— Какво значи „поддържа“?

— Значи, че трудно се реши. Не е като твоята. Ти си много хубава. Също като майка си.

— Да — отвърна Рут. — И двете сме много хубави.

— А баща ви къде е? — попита Франсин момичето.

В стаята ни. Не пожела да слезе в убежището. — Девойката погледна детето в ръцете си. — А нейният татко къде е?

— Той е главен директор на калаена мина. Остана да я надзирава.

Стигнаха четвъртия етаж. Момичето, възпълничко, се бе запъхтяло. И без това розовите му бузи бяха почервенели още повече. По разголените му ръце бяха избили петна. То подаде задрямалата Рут на Франсин.

— Много сте мила — каза Франсин. — Благодаря ви.

— Няма за какво. Мога да ви помагам, стига да искате. Обичам децата.

Франсин не се усмихна, макар и самата Едуина да бе все още почти дете. Имаше нисък и напевен глас, който наподобяваше звука на обой, и галеше слуха.

— Благодаря — каза тя пак, когато стигна вратата си. — Лека нощ.

— Лека нощ, госпожо Лорънс.

Сега на Франсин стаята й се стори мрачна и мизерна. Думата „затъмнение“ наистина се връзваше добре с мъждивата светлина. Тя съблече Рут и легна до нея. Детето започна да се мята и да хлипа.

Франсин се почувствува отчайващо самотна. Страшно й липсваше Ейб и все повече се тревожеше за него. Знаеше обаче, че той ще постъпи така, както реши. Такъв си беше.

Обади му се в събота вечерта. Връзката бе лоша и сигналът бе изпълнен с пукот и свистене. Гласът му звучеше съвсем слабо и от много далеч. Наложи й се да крещи в слушалката.

— Ейб, трябва да дойдеш тук. И то бързо.

— Защо?

— Защото казват, че японците напредват много бързо. Не бива да се бавиш повече!

Отговорът му потъна в пращенето по линията.

— Паникьорските приказки не са…

— Всички казват, че вече са в Калантан. Само на няколко километра от теб!

— Не се безпокой за това.

— Как мога да не се безпокоя?

— Тук всичко е наред. Обстановката е съвсем нормална. Дори и да искам да дойда, не мога да затворя мината без указания. Какво ще кажат собствениците?

— Майната им на собствениците! — изкрещя Франсин. Той, изглежда, не чу последните й думи.

— Освен това няма смисъл да се всява униние и тревога сред… Не се тревожи. Как е Рут?

— Липсваш й. Всеки ден ме пита кога ще дойдеш.

— Скоро. Хотелът наред ли е? — Да.

— Персоналът добре ли се отнася с теб?

— Да, много добре. Ейб, тревожа се за теб.

— Недей да се тревожиш. — Гласът му изведнъж се проясни и това й подействува успокоително. — Аз си гледам работата. Армията си гледа своята работа. Откъде накъде ще бягам от едно стадо жълтокожи маймуни? — После изведнъж сигналът рязко отслабна. — Пази се. Трябва да… ужасен сигнал — да не харчим повече пари.

— Моля ти се! Не прекъсвай! Толкова ми е приятно да те слушам!

— Не си струва… Хайде, мила, затваряй… Скоро ще дойда. Разбрахме ли се?

— Кога? — изкрещя тя.

— Скоро…

— Утре пак ще ти се обадя — каза тя отчаяно.

— Недей. Много е скъпо. Почакай… до края на седмицата.

— Рут иска да ти каже нещо. Лека нощ, мили. Моля те, пази се.

Рут грабна слушалката.

— Татко! Татко!

Франсин стана и отиде до прозореца. Детето весело чуруликаше в слушалката. В събота вечер площадът не бе по-оживен, отколкото в деня на пристигането й. Сякаш леността, излъчвана от града, се бе изродила в нещо друго, тежко и застояло. Заваля топъл дъжд, който внесе в стаята уханието на джунглата и разми контурите на елегантните бели сгради.

— Не мога да чуя татко — каза Рут. Държеше в ръка млъкналата слушалка. На лицето й бе изписано отчаяние.

— Съжалявам, мила — въздъхна Франсин. — Скоро пак ще му се обадим.

След това спусна щорите.

На следващия ден по време на унилата вечеря се разнесе трясъкът на зенитната артилерия — нямаше как да бъде сбъркан, макар сирените да не виеха. Този път в ресторанта имаше повече хора от обичайното и Франсин видя как някои от тях надигат глави.