Мариус Габриел - Седмата луна

Бащата на Едуина не бе помръднал от мястото си. Седеше леко наведен в стола си и все така гледаше чинията си. Плешивината му сияеше в бледата светлина.

— Навярно е много смел — каза Франсин на Едуина.

— Все едно му е дали ще живее, или ще умре. Франсин се изненада, после попита:

— А ти?

— Не искам да умирам — каза Едуина и я погледна. Погледът й бе като на зрял човек. Може би зрелостта се дължеше на това, че бе останала без майка и с баща, на когото му бе все едно дали е жив, или мъртъв.

— Май ще е по-добре да кача Рут горе — каза Франсин. — Не ми се вечеря.

— Искате ли пак да я нося?

— Няма нужда, Едуина, благодаря ти. Асансьорите са свободни.

— Нека се видим утре — предложи внезапно Едуина. — Ще си поговорим за дома.

— За дома? — повтори Франсин. Когато англичаните използуваха тази дума, обикновено имаха пред вид Англия.

— За Перак — поясни Едуина. — Родена съм там и страшно ми липсва. Ще можем да си поговорим за отглеждането на чай. Или ако тази тема ви се стори скучна, за красивите хълмове и за мъглите и папратите…

— Чудесно, Едуина, ще го направим — обеща Франсин.

На излизане от ресторанта погледна през рамо. Едуина бе седнала срещу неподвижния си баща. И двамата мълчаха. Франсин реши, че Едуина се стреми към близост с нея, защото като дете не смята, че се унизява, като другарува с „туземка“. Чувство, което възрастните изпитваха неизменно. Освен това момичето явно се гордееше, че е родено в Малая.

С изключение на Едуина и на генерал Нейпиър белите гости на хотела не й обръщаха абсолютно никакво внимание. Нито я заговаряха, нито дори я поглеждаха, когато минаваше покрай тях. Сякаш бе станала невидима за всички тези „туани“ и „мемсахиби“, които в името на условностите продължаваха да се потят под тежките си вечерни дрехи в тропическата жега.

За да запълни пустотата на дните си, Франсин си намери работа в един от градските центрове на Червения кръст, където няколко часа дневно намотаваше бинтове в компанията на жени от всякакви възрасти и раси. Там не само изпитваше чувството, че върши нещо, но си намираше и среда. Жените бодро се бяха обявили за „WWW“ — съкращение от „War Work Women“ 2 2 „Жени, работещи за войната“. — Б. пр. . Групата бе смесена и в нея нямаше класови и расови бариери. Бели и мургави жени бодро бъбреха, разказваха си едни и същи анекдоти и споделяха едни и същи страхове и плахи надежди, докато намотаваха бинтове и марли, предназначени да попиват мъжка кръв. След като разбраха положението, в което се бе озовала Франсин, изразиха съчувствието си към нея.

Ръководителката на местния Червен кръст Люси Кънингам дори започна да я глези. Останалите жени — китайки, индийки и малайки — я последваха. Демонстрираното от тях приятелско отношение й помагаше да се справи с отработената враждебност на гостите на „Рафълс“, която я гнетеше все повече.

Работата и грижите за Рут запълваха дните й. Нощите обаче й се струваха безкрайни. Големият ресторантски салон, странно наподобяващ варосан и украсен с палми хиндуистки храм, й приличаше на чистилище, в което се чувствуваше нетърпимо самотна и изолирана.

Прочете със стръв „Отнесени от вихъра“ и за известно време се потопи в онзи отдавна отминал свят. Книгата я изпълни с копнежи по Ейб. Описанието на военните действия обаче смути спокойствието й.

Междувременно хотелът бе започнал да се запълва. Сингапур се изпълваше с бежанци. В „Рафълс“ и в другите големи хотели вече почти не бяха останали свободни места. Градът вече не изглеждаше пустинен. Бе изпълнен с тревожно оживление.

Вече имаше и деца, с които Рут да си играе. Под надзора на бавачките децата по цял ден играеха из тревните площи или на сенчестите веранди.

Вечер „Рафълс“ се превръщаше в едно съвсем различно оживено и привлекателно място. Върху масите на открито, където гостите на хотела вечеряха под шепота на палмите, палеха свещи. В сряда и събота вечер имаше танци. Вентилаторите създаваха поне илюзия за хлад у танцуващите.

Франсин успя да разговаря с Ейб само още два пъти. И в двата случая връзката прекъсна. Последният разговор се бе състоял преди седмица. След това телефонистката не успя да й осигури връзка. Франсин се тревожеше за съпруга си. Също и за лелите си в Перак. Предполагаше се, че японците ще проявят особена жестокост към китайското население, което от четири и половина години бе техен официален враг.

Няколко дни преди края на годината, когато Франсин прекосяваше фоайето, администраторката й махна с ръка.