Мариус Габриел - Седмата луна

— Струва ми се, да. — Тя бе смутена.

— Този план има само един малък недостатък. При отлив пътят е само на метър и двадесет под повърхността. Японците просто ще преджапат разстоянието с раници на главите. Виждал съм ги как прекосяват бурна река за пет минути. Дори не си съблякоха униформите. Сложиха пушките на главите си и я прекосиха.

— Излиза, че Сингапур не може да бъде защитен. Така ли?

— Нашите водачи имат още един план. Операция „Медуза“.

— Операция „Медуза“? — повтори тя.

— Това е строго засекретена операция, мила, не я произнасяй на глас. Между другото, може ли да те наричам Франсин?

— Щом желаете.

— Красиво име. Красиво момиче.

— Какво представлява все пак операция „Медуза“? — настоя тя.

— Това е съвършено нова концепция за водене на съвременна война. Прилага се по следния начин. Ямашита прави десант в Сингапур и нарежда на хората си да сложат щикове на пушките си и да се подготвят да ни изкормят. Ние го поглеждаме и започваме да треперим и да се тресем като медузи — оттук идва и названието на операцията. Треперим и се тресем толкова силно, че Ямашита се уплашва, побягва и спира чак в Токио. Блестяща е, нали?

— Подигравате се с мен — каза му тя сърдито.

— С японците подигравка не бива — каза той. Очите му бяха сякаш стъклени, а красивото му лице — безизразно. — Знам това, скъпа, защото съм се бил с тях. Познавам триковете им. Завземат ли село, хващат жените и ги изнасилват пред мъжете им. Същото правят и с децата. Ако са в добро настроение, след това ги промушват с щикове. — Дясната му ръка, с която държеше нейната, изведнъж брутално стисна пръстите й. Очите му горяха. — Вижте — каза той, — не ме разбирайте погрешно, но защо не се махнем оттук? Знам едно място, където можем да прекараме къде-къде по-добре, отколкото в тази морга.

— Разбира се, че няма да ходя никъде с вас — отвърна му тя с възмущение.

— Защо не?

— Защото съм омъжена жена. Защото детенцето ми сега спи в стаята ни.

— Сигурно си има бавачка.

— Да. Но не мога да я оставя сама. А сега, майор Нейпиър, бих предпочела да седна.

Той не обърна внимание на желанието й и продължи да я притиска към себе си.

— А къде е съпругът ви? На безопасно място, доколкото разбирам. — Ухили се. — Не се безпокойте, нищо няма да му кажа, ако и вие не му кажете.

— Тръгнал е от Ипо — отвърна тя сърдито. — Може да пристигне всеки момент.

Клайв Нейпиър присви тъмна вежда.

— Ипо? Вече никой няма да дойде от Ипо, мила моя. От днес сутринта Ипо е в нежните ръце на генерал Томоюки Ямашита.

Франсин пребледня.

— Не съм чувала такова съобщение.

— Няма и да го чуете. Мислите ли, че цензорите искат да разберем колко сме зле?

— Съпругът ми сега изважда мината от строя — каза тя, опитвайки се да прикрие изумлението си от чутото. — Съвсем скоро, след три дни, ще е тук.

— Може и да сте права. Важното обаче е, че в момента не е тук. Аз обаче съм тук.

— Искам да седна! — почти извика тя и се опита да се откопчи. Той обаче продължи да я притиска към силното си и стройно тяло.

— Съпругът ви е щастлив човек. Ще бъде още по-щастлив, ако успее да се изтръгне от лапите на Ямашита.

— Искам да седна! — повтори тя погнусена.

— Добра идея. Ще поръчаме шампанско.

С отчаяно движение тя успя да се отскубне и тръгна към масата на Едуина Дейвънпорт и баща й. Майорът я последва.

— Може ли да седна при вас? — попита Франсин. Господин Дейвънпорт я погледна с празните си сини очи, бавно се изправи и каза:

— Разбира се.

Клайв Нейпиър обаче продължаваше решително да я преследва. Държа стола й, а след това извика келнера с щракане на пръсти и поръча голяма бутилка „Дом Периньон“. Франсин неохотно го представи на семейство Дейвънпорт. Едуина подаде ръка, а Клайв Нейпиър театрално я целуна, което очарова девойката. Майорът вече изглеждаше трескав. Лицето му, потъмняло от тропическото слънце, издаваше крайна умора. На скулите му се появиха петна.

— Това, което ти казах за Ипо, е вярно, мила моя — каза той на Франсин, докато сядаше. — Самата истина, уверявам те.

— Какво става с Ипо? — попита Едуина.

— Майор Нейпиър казва, че Ипо е вече в ръцете на японците — отвърна сдържано Франсин.

— Не мога да повярвам — възкликна Едуина, смаяна от чутото. Ако Ипо бе паднал, това означаваше, че любимите й възвишения на Камерон и чаената плантация на баща й също бяха в японски ръце. Клайв Нейпиър присви рамене.

— Боя се, че в това вече няма никакви съмнения. После изпи шампанското си на един дъх и разтри лявото си око с длан.