Мариус Габриел - Седмата луна

— Член съм на Законодателния съвет — повтори той за десети път. — Отбраната на Сингапур е приоритетна задача, изискваща увереност, предприемчивост, решителност и преданост на каузата. — Мътният му поглед се спря върху Франсин. — Наложницата ми е мъртва — каза внезапно китаецът. Клайв изсумтя. Китаецът не му обърна внимание. — Японците бомбардираха къщата й. Къщата, която й построих.

— Млъкни, К. К. — каза жена му, но той не обърна внимание на забележката й.

— Беше прекрасна къща. Бях купувал най-хубавите неща. Копринени чаршафи. Кристален абажур. Струваха хиляди долари.

— Млъкни! — В котешките очи на жена му за миг се появи блясък.

— Невероятно момиче. По цял ден учеше. Съвсем невинно. Защо убиват толкова много невинни хора?

— Такива са съвременните войни — отвърна му Клайв с куха усмивка. — Така е по-добре за нея, приятелю. Виждал съм какво правят японците с красивите китайски момичета.

К. К. Чон протегна ръка и докосна китката на Франсин. Не плачеше, но Франсин забеляза, че зад подпухналите му клепачи напират сълзи. — Имаш чисто и добро лице, дете. Откъде си?

— От Перак — отвърна тя.

— Изоставила си семейството си?

— Изоставих всички.

— И съпруга си ли?

— Да.

— Трябвало е да останеш при него. Мъжът и жената не бива да се разделят.

— Надявам се скоро да ме открие.

— Чакат ни ужасни неща, дете.

— Разговаряте на китайски, а това не е честно — протестира Клайв. — Говорете на английски.

Хотелът отново се разтърси, този път по-силно, сякаш някоя бомба бе паднала наблизо. Разнесоха се писъци и смях. Франсин погледна малкото си златно часовниче. Бе единадесет и половина. Нервно се изправи.

— Моля да ме извините, но трябва да отида при дъщеря си. Лека нощ на всички.

— Не си тръгвай. До 1942 година остава само половин час — каза Клайв, опита се да стане, но се олюля и се стисна за главата. Франсин го хвана за ръката, за да не падне.

— Пиян е — рече недоволно жената на съветника. Франсин обаче се разтревожи за Клайв Нейпиър. Лицето му бе станало пепеляво и той се облягаше на нея.

— Извинявам се — каза Клайв. — Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре. Ще ми помогнеш ли да изляза? Искам да поседя малко на верандата.

Дейвънпорт и К.К. Чон не помръднаха, обаче Едуина се отзова на молбата. Двете с Франсин хванаха от двете страни майора, който с неуверена крачка излезе от горещото претъпкано помещение и отиде на верандата.

— Не се тревожете — прошепна Едуина на Франсин. — Той просто е пораженец.

С общи усилия наместиха Клайв Нейпиър на една пейка. Имаше опасност да се свлече върху нея, така че Франсин седна до него, за да го придържа. Той въздъхна и подпря бинтованата си глава на рамото й. На верандата нямаше хора — всички бяха вътре.

— Според мен е много пиян — каза укорително Едуина. — Отвратително, нали?

— Ранен е. Сигурно му е много лошо.

— Ще се върна при татко — каза Едуина. — Вие ще останете ли при него?

— Ще изчакам да се посъвземе — каза Франсин. — Ти влез и посрещни Новата година с татко си.

— Сигурна ли сте?

— Да. И не се тревожи за плантацията ви. Ще усетиш отново уханието на мъглата и ще запарваш там чай по-скоро, отколкото предполагаш.

— Надявам се да сте права — тъжно се усмихна Едуина.

— В такъв случай, щастлива Нова година, Едуина. — Франсин стисна ръката й, а след това я целуна по пълната буза. Проследи с поглед как момичето си отива.

— Извинявам се — повтори Клайв. Устата му бе почти до ухото й. — Твърде много шампанско за череп с фрактура.

— Имате фрактура на черепа? — попита ужасено Франсин.

— Поне така ми казаха.

— Та вие в такъв случай въобще не е трябвало да ставате от леглото. Да не говорим за пиене и танци. Така можете да се убиете!

— Де такъв късмет!

— Трябва да ви настанят в болница.

— Предпочитам да съм тук, в прегръдките ти. — Устните му, горещи и влажни, докоснаха шията й.

— Ще отида да извикам портиера — каза тя решително. — Ще му кажа да извика такси.

— Моля те, не ме оставяй — тихо каза той. — Погледни небето. Виж какви фойерверки има по случай настъпването на Новата година.

Бомбардировачите се бяха отдалечили и сега летяха към доковете. Взривовете вече не бяха само тътен, който изпълваше влажния въздух, но не бе по-силен от шумоленето на палмите на верандата. Небето бе изпълнено със смъртоносните фойерверки на войната. Над опожарените сгради трептеше лилаво сияние. Морави линии издаваха посоката на изстрелите на зенитната артилерия. Лъчите на прожекторите шареха в мрака.