Мариус Габриел - Седмата луна

Дейвънпорт се бе застрелял под брадичката. По-голямата част от главата му я нямаше.

— Мъртъв е — каза Едуина. Момичето трепереше, но въпреки това, може би от шока, говореше спокойно. — Мислех, че само ще го почисти.

Франсин неуверено се изправи и дръпна Едуина настрани от трупа.

— Не го гледай. Ела с мен и не пипай нищо.

Имаше невероятно много кръв. И все още продължаваше да изтича от тялото, също като от паднала бутилка.

— Мислех, че само ще го почисти. Често го чистеше късно през нощта. Бях си легнала… — Едуина започна да се свлича на пода, обаче Франсин я хвана и някак си успя да удържи изпадащото в безсъзнание момиче на крака.

До вратата бяха застанали гости на хотела с нощни халати.

— Застрелял се е! — извика един млад мъж с руса коса и очила с рогови рамки. — Дейвънпорт си е пръснал черепа!

— Извикайте лекар! — каза Франсин, все така притиснала Едуина към гърдите си. Най-тежките досега бомбардировки ги накараха да скочат от леглото. Хотелът трепереше, сякаш гигантски юмруци удряха по корема на града. Силното бучене на бомбардировачите надмогваше всичко, дори и слабия вой на сирените.

Франсин взе Рут и бързо заслиза по стълбите. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. При всеки пореден взрив усещаше как подът трепери под краката й. Отвън се чу дрънченето на пожарна кола. Тя хукна към бомбоубежището, обаче то бе препълнено. Опита се да влезе, но нечия ръка я блъсна така силно, че насмалко не изгуби равновесие.

— Няма място — чу се груб мъжки глас. Тя мерна нечий изпълнен с враждебност поглед, после затича към ресторанта, второто най-удобно убежище, тъй като бе затъмнено и обградено с чували с пясък.

Ресторантът също бе претъпкан. Но работеше. Неколцина забързани келнери сновяха насам-натам и разнасяха шунка с яйца и кани с чай. Франсин намери свободна маса до една колона и седна с Рут в скута си. Детето се оглеждаше уплашено.

Досега бомбите никога не се бяха взривявали толкова силно и така наблизо. Франсин наблюдаваше като хипнотизирана как крехките стъклени съдове треперят върху масата. Помисли си за Едуина Дейвънпорт. Последния път, когато я бе видяла, тя едва се държеше на крака и повръщаше. Не можеше да си представи какво ще се случи с нея. Трябваше на всяка цена да я открие. Заедно с Ейб щяха да се опитат да вземат девойката под своя закрила. Едуина сега си нямаше никого. Веднъж бе казала на Франсин, че най-близките й роднини са две лели, стари моми, които живеели в Корнуел. Трябваше да й се помогне.

До масата й се появи Абдул, старият келнер, който винаги я обслужваше.

— Закуска, мем?

— Само препечени филийки, Абдул. И малко сок за малката. Знаеш ли къде е дъщерята на господин Дейвънпорт?

— В болницата „Кралица Александра“, мем — каза Абдул, после се огледа и тихичко добави: — Джага баик баик.

Тя понечи да го попита кое не е наред и от какво трябва да се пази, но той се обърна. Тюрбанът му се бе размотал и краят му висеше на гърба му.

Както винаги, бомбардировката приключи внезапно. Франсин продължи да пие кафето си. Гости на хотела, излезли от бомбоубежището, започнаха да нахлуват в ресторанта и да поръчват храна. Франсин взе Рут и излезе. Хората, покрай които минаваха, не криеха враждебността си. Чу как някой промърмори „гнусни туземци“ и усети как я полазват тръпки. Притисна Рут до себе си и побърза да излезе.

Във фоайето я пресрещна Манкин, висок човек с раболепен вид и постоянна усмивка, сякаш залепена върху лишената му от устни уста.

— Ще ми отделите ли една минутка, госпожо Лорънс? Тя неохотно го последва в офиса му.

Той седна, елегантно кръстоса тънките си крака и я дари с празната си широка усмивка.

— Доколкото разбирам, госпожо, вашият съпруг все още не е пристигнал.

— Да, не е.

Манкин съчувствено цъкна с език.

— И не се е обаждал?

— Не. Връзката с Перак е прекъсната.

— Разглеждали ли сте възможността да се настаните другаде?

— Не, разбира се. Защо да го правя? Усмивката му малко се разшири.

— Може би имате роднини в Сингапур?

— Нямам.

— В такъв случай приятели? Хора от вашата собствена…

Той умишлено не довърши изречението. Тя усети как кръвта нахлува в ушите й. Продължи да държи Рут в скута си.

— Собствената ми какво?

— Мнозина от нашите гости се оплакват.

— От какво?

— От това, че трябва да споделят един и същ хотел с местна жена.

— Сметките ми са наред.

Очите му бяха изпълнени с непреклонност.

— Освен това заемате стая, в която можем да настаним цяло семейство.