— Добро утро, господин чичко — каза Рут. — Имате много красива шапка.
— И на мен ми харесва. — Той се усмихна на детето. Очите му бяха воднисти и според Франсин бяха твърде отслабнали, за да забележат, че Рут е евразийка. Спътницата му го сръга с кокалестия си лакът. Той не й обърна внимание и поздрави Франсин, като докосна шапката си с пръсти. — От провинцията ли идвате?
— Да — отвърна тя, смутена от проявеното към нея внимание.
— Правилно — каза той. — Децата трябва да са по-настрани от опасностите. Не бива да се плашат.
— Прав сте.
— Мен не ме е страх — осведоми го Рут.
— Правилно — повтори генералът, повдигна се на пръсти и после пак се отпусна на пети. — Японците са невъзпитани скотове. — Каза го така, сякаш започналото нашествие бе просто проява на лоши обноски и нищо повече. — Скоро ще им бъде даден урок, не се безпокойте за това. — После погледна администраторката. — Не виждате ли, че госпожата е уморена? Трябва да я отведете в стаята заедно с детенцето й. При това по-бързо.
— Разбира се, господин генерал — отвърна администраторката почтително.
Генералът и спътницата му излязоха от хотела. Старецът енергично размахваше бастуна си.
— Проклета работа — дочу Франсин думите му. — Племенникът ми се обади преди половин час. Наистина проклета работа.
Спътницата му извърна глава и погледна Франсин над покритото си с щамповани цветя рамо.
— Ей сега ще ви отведат в стаята ви, госпожо — каза администраторката. — На четвърти етаж е. Надявам се да ви хареса.
Франсин излезе за миг, за да се сбогува с Мохамед — шофьора малаец. Той й отдаде чест, после се качи в колата. Докато наблюдаваше отдалечаващия се форд, Франсин усети как сълзите й започват да напират.
Стаята, за която заплащаше огромната сума от двадесет и два колониални долара на ден, имаше балкон, баня и две двойни легла.
Тя излезе на балкона. Пищно озелененият площад под нея бе тих, раздвижените от влажния бриз палми леко шумоляха. Морето искреше. Небето над него бе сякаш нажежено. Стори й се, че вятърът носи лека миризма на пожар. Допусна, че си го внушава.
— Хайде да поплуваме! — възкликна Рут.
— Може би по-късно — отвърна Франсин. Макар Рут да бе все така жизнерадостна, под очите й имаше сенки. Не бе успяла да спи по време на нощното пътуване. Франсин я отведе до леглото и Рут скоро заспа.
Франсин отвори куфара. Бе взела най-елегантните си европейски дрехи. Докато ги окачваше в гардероба, се замисли колко ли време ще остане тук.
Слязоха да обядват към един часа. Мрачната, наподобяваща пещера ресторантска зала бе почти безлюдна. Сервитьорът малаец й донесе менюто и Франсин поръча обяд. Храната пристигна след малко, лишена от цвят и вкус и едва затоплена. Апетитът й изчезна. И двете ядоха малко. Рут започна отегчено да подритва краката на стола си.
— Скучно ми е, мамо. Тук няма деца. Франсин вече бе забелязала това, но обеща:
— Ще намерим деца.
Докато отпиваше от блудкавото кафе, в залата се появи мустакатият генерал. Бе килнал сламената си шапка и размахваше бастуна си. Беше сам. Спря до масата им, тракна токове и ги погледна.
— Настаняването нормално ли приключи?
— Да, благодаря ви — отвърна Франсин.
— На всички ни се налага да изтърпим известни неудобства. Боя се, че това е неизбежно. Боя се, че е възможно тази нощ отново да ни бомбардират. И градът отново да бъде затъмнен. Всъщност нищо особено. Сама ще се убедите. Реших обаче, че е редно да ви предупредя. Подгответе малката. За да не се уплаши.
— От нищо не ме е страх — обади се Рут. — Скучно ми е. Няма с кого да си играя..
— Не се безпокой. Ще се намерят деца, уверявам те. Нямате проблеми с престоя си, нали, госпожо Лорънс?
Франсин го погледна в очите. Значи вече бе научил името й.
— Нямам никакви проблеми, благодаря ви.
— Радвам се да го чуя. Миналата седмица едно от нашите момчета изведе една местна жена на дансинга. Оркестърът спря да свири. Казаха, че щели да продължат, след като се махнела от дансинга. Оказа се, че е индонезийска принцеса на официално посещение. Получи се страшно неудобно. Живея тук от четиридесет години и никога не съм позволявал такива безобразия.
Франсин неловко се усмихна.
— Тук всички са много мили с мен.
— Радвам се, радвам се. Е, време е да се пораздвижа. — Генералът докосна периферията на шапката си и си тръгна така внезапно, както се бе появил. Франсин разбра, че той се опитва да демонстрира колкото се може по-видимо солидарността си с нея.
Читать дальше