Саки: Ирландеца

Ловният сезон приключи, а семейство Мълет така и не успяха да продадат Ирландеца. През последните три-четири години те лелееха фаталистки надеждата, че Ирландеца ще си намери нов стопанин до края на ловния сезон, ала сезоните идваха и си отиваха, без да се случи нищо, което да оправдае подобен безпочвен оптимизъм. Въпросното животно в по-ранните етапи на своята кариера се назоваваше Викинга; Ирландеца го прекръстиха по-късно, отдавайки по този начин дан на непобедимото му своенравие и на факта, че е невъзможно да се отърват от него. По-устатите съседи впрочем се гавреха, назовавайки го „Дирландеца“. Четириногото бе описвано под различни имена и в обявите за продажба: ту като лек кон за лов , ту като кон за разходка за дами , ту като (по-простичко, ала пак леко преиначено) полезен кафяв скопец . Тоби Мълет го беше яздил четири сезона в надбягванията за купата на Западен Уесекс. На надбягванията за купата на Западен Уесекс човек може да язди всякакво животно, стига то да познава местността, а Ирландеца я познаваше интимно едва ли не, тъй като сам бе създал повечето бабуни и дупки по пътя на много мили околовръст. Характерът и държането му съвсем не го правеха идеален за участие в ловна хайка, но като че ли това му амплоа бе по-безопасно от другото, което се изявяваше по време на разходки из местните пътища. Според семейство Мълет той не толкова се стряскал от някои срещани там обекти, колкото не ги харесвал и при вида им получавал, както казваше Тоби Мълет, нервни пристъпи. При тези пристъпи Ирландеца панически свиваше встрани с рязък отскок, без да щади ничий комфорт — душевен или телесен. Към колите и велосипедите се отнасяше със снизходително пренебрежение, но прасетата, ръчните колички, натрупаните край пътя купчини камъни, пешеходците по селските улици, боядисаните в прекалено блестящо бяло порти и понякога, макар и невинаги, пчелните кошери нов модел го караха тутакси да изскача от платното, описвайки светкавичен зигзаг. Ако се случеше фазан да излети от шубраците с шумно пляскане на крила, Ирландеца подскачаше високо… може би само от желание да се покаже приятелски настроен. В околността говореха, че си гризе яслите, но Мълетови опровергаваха този слух.

Някъде през третата седмица на май мисис Мълет, вдовица на покойния Силвестър Мълет и майка на Тоби Мълет, а също на цял сонм дъщери, връхлетя върху Кловис Сангрейл в околностите на селото и без да поеме дъх, започна да рецитира местния осведомителен бюлетин:

— Нали познавате новия ни съсед — мистър Пенрикарди? — започна гръмко тя. — Страшно богат, има калаени мини в Корнуол, на средна възраст е и доста кротък. Наел е за дълъг срок Червената къща и е похарчил много за преустройството и ремонта й. Е, Тоби му продаде Ирландеца!

На Кловис му трябваха секунда-две, за да преглътне тази зашеметяваща новина; после от устата му рукнаха поздравления. Ако беше по-емоционална натура, навярно би разцелувал мисис Мълет.

— Какъв чудесен късмет да се отървете от него най-сетне! — възклицаваше той. — Сега вече ще можете да си купите свестен кон. Винаги съм казвал, че Тоби е умен, приемете още веднъж поздравленията ми!

— Не мога — изрече мисис Мълет с трагичен глас. — Това е най-лошото, което можеше да се случи.

Кловис се втренчи изумен в събеседницата си.

— Мистър Пенрикарди — започна мисис Мълет, понижавайки глас до, както тя си мислеше, внушителен шепот (макар звукът да приличаше повече на дрезгаво възбудено писукане), — мистър Пенрикарди току-що е започнал да ухажва Джеси. Признаците са непогрешими, макар да не бият на очи. Глупаво от моя страна да не забележа по-рано. Вчера на градинското увеселение у свещеника той, мистър Пенрикарди де, я питал кои са любимите й цветя, и тя му казала, че са карамфилите, а днес пристигнаха разкошен букет от най-най-хубавите, всякакви сортове и цветове, направо за изложба, и кутия луксозни шоколадови бонбони, които сигурно е купил специално в Лондон. А за утре я е поканил, Джеси де, да поиграят заедно голф. И ето на, точно в такъв решаващ момент Тоби взел, че му продал коня. Истинско бедствие!

— Но нали от години се опитвахте да се отървете от Ирландеца — вметна Кловис.

— Вижте, къщата ми е пълна с дъщери — каза мисис Мълет. — Не че се опитвам да се… отърва от тях, разбира, се, но един-двама женихи ще са добре дошли. Имам шест момичета, нали знаете.

— Не зная — рече Кловис, — никога не съм ги броил, ала сигурно не грешите: обикновено майките ги знаят тия неща.