Саки - Луиз

— За щастие не съм ходила по никакви култови обекти, макар и да се смесих за малко с едно шествие на Армията на спасението. Твърде интересно беше да ги погледна отблизо, сега са толкова различни от онова, което бяха, когато се появиха в началото, през осемдесетте. Тогава ходеха развлечени и раздърпани, в нещо като усмихната ярост срещу света, докато сега са спретнати, наперени и ярко декоративни — като леха мушкато с религиозни убеждения. Лора Кетълуей ги превъзнасяше в асансьора на метрото при Доувър стрийт: каква прекрасна работа вършели и каква загуба щяло да бъде, ако никога не били съществували. „Ако никога не бяха съществували — казах аз, — Гранвил Баркър сигурно щеше да измисли нещо друго, което да изглежда точно по същия начин.“ Когато човек говори високо такива неща в асансьор на метрото, те винаги звучат като епиграма.

— Мисля, че трябва да направиш нещо за Луиз — заяви лейди Бийнфорд.

— Ами опитвам се да си спомня дали беше с мен, когато се отбих у Ейда Спелвексит. Там доста се забавлявах: Ейда както винаги ми разхвалваше жалкото си протеже, омразната Корятовска, за която много добре знае, че не мога да я понасям. Направих каламбур с едно изречение по неин адрес и минаха цели три минути, преди Ейда да схване смисъла на шегата ми, а когато го схвана, държането й се промени и стана много нелюбезно. Не, не: сигурна съм, че не съм оставила Луиз у тях.

— Много по-добре ще бъде, ако си спомниш не къде не си, а къде си я оставила — каза лейди Бийнфорд. — Засега знаем само, че не е у семейство Кариууд, нито у Ейда Спелвексит, нито в Уестминстърското абатство.

— Но това донякъде стеснява кръга на търсенето — отвърна обнадеждена Джейн. — Мисля си, че Луиз сигурно е била с мен, когато отидох в „Морнис“. А знам, че бях в „Морнис“, защото помня, че срещнах там очарователния Малкълм-как-беше — сещаш се кого имам предвид, това е най-хубавото, когато хората са с необичайни малки имена: не е нужно да се опитваш да им запомняш фамилиите. Разбира се, познавам още един-двама Малкълмовци, но никого от тях не мога да нарека очарователен. Та той ми даде два билета за Щастливи неделни вечери — един спектакъл, който играят на Слоун скуеър. Вероятно съм ги забравила в магазина, ала все пак бе много мило от негова страна да ми ги даде.

— Мислиш, че си оставила Луиз там ли?

— Мога да позвъня по телефона и да попитам. О, Робърт, преди да вдигнете съдовете, бих искала да се обадите в „Морнис“ на Риджънт стрийт и да попитате оставяла ли съм този следобед два театрални билета и племенница в техния магазин.

— Племенница ли, мадам? — запита лакеят.

— Да, мис Луиз не се прибра с мен и аз не съм съвсем сигурна къде съм я оставила.

— Мис Луиз целия следобед бе горе, мадам, и чете на втората кухненска прислужничка, която има невралгия. Занесох чая на мис Луиз в пет без четвърт, мадам.

— О, разбира се. Колко глупаво от моя страна! Сега си спомням: помолих я да почете от Кралицата на феите на горката Ема, та дано я приспи. Винаги моля някой да ми чете Кралицата на феите , когато имам невралгия, и това обикновено ме приспива. Луиз не изглежда да е постигнала успех, но поне не можем да кажем, че не се е опитала. Според мен след първите шейсетина минути прислужничката е трябвало да бъде оставена сама с невралгията й, ала Луиз, естествено, не си тръгва, докато не й кажат. Както и да е, можете да се обадите в „Морнис“, Робърт, и да попитате не съм ли оставила при тях два театрални билета. Е, Сюзън, ако не смятаме твоята коприна, те май са единственото, което забравих този следобед. Истинско чудо за мен!

© Мина Цанева, превод от английски

Saki

Louise,

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/119]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:49