Луиз Бегшоу: Искри

Благодарности

Преди всичко искам да благодаря на моя приятел и литературен агент Майкъл Сисънс, който се захвана с мен като с обещаващ млад автор, без да имам нито една публикувана книга, и който направи така, че израстването като писателка да ми изглежда лесно от самото начало.

Изключително благодарна съм и на целия екип на „Хедлайн“, особено на моя редактор Хари Евънс, който ми връчи цял един роман с бележки за тази книга и подобри чувствително крайния резултат. Благодаря също на Кер Макрей, Мартин Нийлд, Джейн Морнет, Джорджина Мур, Катрин Кобейн, Джеймс Хоробин, Кейт Бърк, Ейми Джонсън, Попи Шърлоу, Емили Кенеди, Барбара Ронън, Катрин Роудс, Пол Ендпресър, Натали Хигинс, Беатрис Денисън, както и на хората, ангажирани с продажбите. Дължа огромни благодарности и на Роузи де Кърси, която рецензира първоначалния план за книгата, а впоследствие започна и редактирането. Специални благодарности и на борда на директорите, изобщо на всички онези, които подпомогнаха създаването и публикуването на този роман.

Но най-вече благодаря, разбира се, на всеки един от моите читатели — и се надявам да посетите моя интернет сайт: www.louise-bagshawe.com.

— Десет милиона долара, американски — каза Пиер Масо.

Човекът в другия край само изсумтя, по линията се чу пращене. Надяваше се да не прекъсне внезапно. Там телекомуникациите бяха несигурни.

— Двадесет.

— Нямам толкова. — Говореше спокойно и уверено. — Дванадесет. Само толкова мога да дам. Плюс оборудването. Взимаш ги или край.

Последва пауза. Масо знаеше, че съдбата му зависи от отговора.

— Много добре.

Въздържа се да не въздъхне. Беше усвоил навика да не показва слабост.

— Но трябва да пристигнеш скоро.

— Тръгвам още тази нощ. — Пиер се усмихна. — Ще се видим скоро.

Затвори. Отлично… Отлично.

За пръв път усети вълнение. Не повърхностната тръпка на богатия — такива тръпки търсеше и получаваше ежедневно — а истинска възбуда. Страст, кипене на кръвта. Нещо, което Пиер Масо не бе усещал много отдавна. От раждането на Томас. А преди това… Много преди това…

Огледа се в просторния си ъглов офис в сградата от осемнадесети век. Беше елегантен, малко безличен — идеално място за сериозен бизнес. В сърцето на Париж. Някога се бе виждал като грамаден паяк: диаманти и скъпоценни камъни проблясват като капчици роса по паяжината му и примамват плячката.

Обикновено, когато човек постигне всичко, което е желал, става тромав и мързелив. Пиер, който все още правеше по сто лицеви опори на ден, не искаше това.

А сега се бе открила възможност да се издигне до една съвсем нова висота. Такава, каквато можеше да се достигне само с огромен личен риск. Париж му принадлежеше, скоро и целият свят щеше да е негов. Като при „Тифани“. Или още по-добре — „Де Биърс“…

„Дом Масо“ продаваше страхотни бижута. Пиер обаче искаше нещо повече. Суровините.

Диамантите.

Отиде до бюрото си и с малкото златно ключе, което носеше на врата си, отвори тайното чекмедже. Върху поставка от дебело тъмнозелено сукно проблясваха мострите.

Пиер ги извади и ги разстла върху изпънатата си длан. Зашеметяващо. Блещукаха в помръкващата светлина на вечерта като мънички ледени кристалчета, искрящи върху кожата; сякаш лунната светлина е уловена и затворена в ослепителните хладни камъни. Един прикова неустоимо погледа му: беше нежнорозов като утрото над замъка му. Хубав, естествен розов цвят, отлична чистота и дълбока наситеност на нюанса. Поне три карата. Само той струваше най-малко десет милиона франка.

Реши, че когато се върне от пътуването до онова забравено от бога място, ще поръча да подредят всички тези камъни в една огърлица. Колие от диаманти, инкрустирани в двадесет и четири каратово злато, а розовият камък с капковидна форма ще е в центъра. Колие за шията на съпругата му Софи; защото и тя, както и диамантите, мините, както всичко останало… му принадлежеше.

Телефонът му звънна.

— Да?

— Извинете, мосю — беше секретарката му, хладнокръвна и изпълнителна в офиса и нетърпелива да му угоди извън него, когато той имаше настроение за това. — Мадмоазел Джуди е на телефона — пролича неприязънта й. Пиер се забавляваше с ревността й. — Да ви свържа ли?

Той се замисли. Можеше да мине седмица, вероятно и две, преди да се върне. По време на пътуването може би нямаше често да се радва на компанията на някоя дама. Младата Джуди го боготвореше коленопреклонно… и беше толкова гъвкава, толкова стегната… Никой не го бе обожавал така след Наташа, а и той се наслаждаваше. Но не, не и тази вечер. Не искаше да се разсейва. Щеше да пази енергията си, както правеше винаги във важни моменти.