Луиз Бегшоу - Искри

— Как си, скъпи? Как мина денят ти?

— Добре — усмихна й се студено. — У дома всичко ли е както трябва?

Тя потръпна леко както винаги — от страх пред неодобрението му.

— Скъпи… какво имаш предвид?

Той леко сви рамене.

— Градинарите. Паркът… прислугата…

— Всичко е идеално, точно както трябва да бъде. — Софи изглеждаше притеснена. — Защо, да не би да си забелязал нещо нередно?

Той поклати глава. Да, спокойно можеше да я остави да се оправя сама. Не би променила нищо в установения ред.

— Виждала ли си се скоро с майка ми?

— Отидох да я посетя тази сутрин на чай — бързо отговори тя.

Пиер знаеше колко много мрази тези посещения жена му, но въпреки това продължава да ходи при майка му, защото отлично разбира какво значи семейство. Това го радваше. Приближи се до нея и я целуна по бузата. Съпругата му го погледна изненадана.

— Ела с мен до вратата. Да ме изпратиш — каза Пиер. — Връщам се обратно в Париж — стисна дланта й. — Трябва да свърша някои неща; може да остана в града няколко дни.

— Ще ни липсваш — каза Софи. — Върни се скоро.

Той се обърна и тръгна към колата си; прелестната привечерна светлина вече тъмнееше над овощната градина.

Пиер Масо се качи в колата си и потегли. Софи остана на прага загледана след съпруга си, докато автомобилът се изгуби от погледа й.

— Значи така — каза възрастната дама. — Дойде най-сетне.

— Точно така, мадам — притеснено изрече Софи.

Свекърва й поклати глава и лека гримаса на недоволство огъна тънките й устни.

— Говори на английски, момиче, за бога — сопна се тя. — Френският ти никога не е бил добър.

Прислужницата все още бе наблизо, наливаше чая, но Катрин Масо не обръщаше никакво внимание на този факт. Разбира се, че можеше да се кара на Софи пред прислугата — в света на Катрин тези хора бяха невидими. Те просто не съществуваха.

— Искам да разбереш решението ми — каза Софи, като се постара гласът й да остане равен.

Свекърва й винаги я бе притеснявала. Никога не бе усетила у нея каквато и да било топлота, нито когато двамата с Пиер се ожениха, нито по-късно, когато се появи Том.

— И сама виждам добре какво е решението ти.

Гневно махна с тънката си костелива ръка към роклята на Софи. Беше много елегантна; модел на „Живанши“, вталена, с дължина точно под коляното, стилно ушито сако и строго официални обувки на нисък ток на „Кристиан Лобутен“.

Но елегантността й не бе от значение. Важен бе цветът. А той бе черен.

— Отказваш се от сина ми — извиси глас възрастната мадам Масо.

Софи се изчерви. Това бе най-близкото до емоционален изблик, което някога бе виждала от страна на Катрин, а Софи нямаше желание да наранява когото и да било. Вече бе имало прекалено много болка. За миг остана смълчана. Седяха, без да проговорят, в пищния салон в къщата на вдовицата, докато чаят „Ърл Грей“ бързо изстиваше пред тях в тънкостенните порцеланови чашки. Софи копнееше час по-скоро да изскочи оттук. Показният разкош на мебелите в стил „Луи Четиринадесети“, старинните копринени китайски тапети, всичко я потискаше непоносимо.

— Никога не бих се отказала от Пиер. Но вече минаха седем години.

— Седем години и два дни.

Софи кимна. Разбира се, че броеше дните — беше му майка.

— Не сме чули нищо — изрече тихо. — Нито дума, нито знак.

— Имаше сведения, че е бил видян — упорито вдигна брадичка възрастната мадам Масо.

— Проучихме всички — напомни й Софи. — Нищо не излезе.

Младата жена хвърли поглед през високите и тесни прозорци на къщата от осемнадесети век. Разкриваше се прекрасна гледка към парка, езерото, чак до господарската къща, Шато дез Етоал — замъка на звездите. Домът на Пиер. А сега — неин дом.

— Ако имах дори и най-слабата надежда, че той е жив…

— Нямам никакво съмнение, че е жив — яростно изсъска старата дама.

— Въз основа на какво? — попита Софи. — Разполагаш ли с някаква нова информация?

О, колко й се искаше… Тогава нямаше да й се налага да минава през всичко това. Щеше да се оттегли в познатия топъл комфорт на замъка и да продължи да се занимава с онова, в което бе най-добра — да бъде търпеливата и покорна съпруга на Пиер, да поддържа домашното огнище и искрата на надеждата у сина си, вместо да й се налага да се изправя срещу какво ли не… Например срещу Катрин Масо.

— Не съм го почувствала. Трябва да знаеш, че когато човек като Пиер умре, това се усеща. Мъж като него не си отива незабелязано.