Луиз Бегшоу: Нежна завист

Искам да благодаря на страхотния си импресарио Майкъл Сисънс за насърчението, което ми даваше по време на написването на «Нежна завист» и за това, че с лекота успява да организира целия ми професионален живот. Бих искала да благодаря и на останалите от екипа в «Питърс Фрейзър енд Дънлоп» и «Ай Ел Ей», които са фантастични, особено Тим Кори и Фиона Бати. В «Орион» за мен е истинско щастие да работя с остроумната редакторка Роузи Чийтъм, която ме вдъхновява и винаги знае точно какви трябва да бъдат героите и сюжетът. Дължа благодарност и на Сюзън Лам за чудесните корици и маркетинг, на Луиз Пейдж (голям купон!) и Шарлът Хобсън (страхотна корица!) за ентусиазма им, който високо ценя.

Приятелите ми проявяват съчувствие към мен, когато се държа като отшелничка в дните преди крайния срок, за което им благодаря. Докато пишех този роман, особено разбиране проявяваха Джейкъб Рийс-Мог, Фред Меткалф, лорд Александър Хоуп и Питър Менш.

— Алън Пел ще дойде след пет минути — съобщи Кийша.

— Късметлийка — промърморих аз.

— Да. — Кийша вирна нос и изпъна елегантния си черен гръб като сиамска котка, достойна за награда от изложба. — Каза, че има свободно работно място в «Ранобудници». — Наметна малката си жилетка «Гучи» върху лъскавата като лакиран абанос рокля и хвърли многозначителен поглед към работния ми кът. В моята част от стаята се въргаляха парчета глина и хартийки от бонбони от последното ми авангардно творение. — Може би, ако продължаваш така, ще те препоръча за ролята на мърльото.

— Ще почистя — отвърнах мрачно. Скулптурата ми изглеждаше като отхвърлена творба на ученик, кандидат за участие в шоуто за таланти «Плей Скул».

— Приведи и себе си в приличен вид — каза Кийша не със злоба, а с тон на покровителка, разговаряща с окаян себеподобен. — Мога да ти дам назаем черната си рокля «Гоуст».

— Какво не харесваш в тоалета ми? — сопнах се аз. Погледът, който хвърли на изтърканите ми джинси и риза, изпоцапана с бои, бе достатъчно красноречив. Ноктите ми бяха изпочупени, косите разрошени, а дрехите лишени от стил.

— Той работи в звукозаписния бизнес… познава доста хора в телевизията — изкусително каза Кийша. — Интересни хора… с пари и влияние.

— Не ме интересуват! — гневно излъгах. — Интересува ме само Оливър.

Последният ми възлюбен бе скъсал с мен предишния ден. Със съобщение по факс. От снимачната площадка на новия си филм, където явно не бе имал време да го напише сам. Навярно съм единственото момиче в историята на любовните връзки, получило вестта за края на връзката от секретарка.

— Оливър е неудачник. И ти ще станеш такава, ако продължаваш да се обличаш като участничка в уличен протест — продължи да упорства Кийша. Отвори гардероба си и извади оскъдна черна рокля, безупречно запазена в калъф от химическо чистене. — Ако я изцапаш, ще си платиш.

— Колко струва? — попитах унило. Кийша се изчерви.

— Двеста и осемдесет.

— Двеста и осемдесет лири?

Затаих дъх. Кийша ме смайваше със сумите, които харчеше за дрехи. Без да й мигне окото. Нямаше пукната пара, а винаги носеше шикозни тоалети. Става дума за момиче, което веднъж даде цялата си месечна помощ за сако «Армани». Щом я зърнеха, мъжете бяха готови да хукнат към най-близкия магазин на «Прада» или «Ролекс». Може би продаваше скъпите часовници, за да задоволява слабостта си към марковите дрехи. Една от мистериите на века бе как може да си ги позволява.

А аз се чувствах виновна дори ако си купех сандвич от заведение за бързо хранене, вместо да си го направя сама.

— Мога да те заведа в «Невил Даниелс» — на шега предложи Кийша. — Ако отидем в «Либърти», ще те разкрасят за… около триста лири.

— Триста лири! — едва успях да промълвя.

— Може би четиристотин — призна тя.

С тъга се замислих върху идеята, докато обличах нейната рокля. За четиристотин лири щях да добия представителен вид. Страхотно. Но откъде да ги намеря? Живеех в Лондон от три месеца, родителите ми все още плащаха наема ми, нямах приятел, който да покрива разходите ми за таксита и вечери и ме очакваше нерадостно бъдеще като машинописка.

Вратата се отвори. Беше Гейл, по-малката ми сестра, с пакет здравословна храна, лъчезарна усмивка и семпла рокля от чиста вълна, прилепнала към крехкото й тяло. Все още не можех да повярвам, че живеем заедно в един апартамент, но бях принудена да се примиря с диктата на родителите си. Поне не плащах пари за наем. Щях да започна сигурна работа в центъра.