Луиз Бегшоу: Нежна завист

— Здрасти, сестричке — каза Бронуен, добави фраза на уелски и избухна в смях. Винаги когато бе развеселена, превключваше на този език. Затътри се към мен, сграбчи ме в мечешка прегръдка и когато успях да се освободя, разля кафето си върху старателно изгладената ми синя риза.

— Опа — каза Гейл с нескрита насмешка. — Най-добре избери друг тоалет.

Втурнах се обратно в спалнята си и със замах отворих гардероба. Костюмът ми с панталон бе на химическо чистене, а на тъмносинята ми рокля имаше петно от паста за зъби. Изпаднах в паника. Почти чувах как кръвта нахлува в главата ми.

Кийша надникна през вратата на стаята ми. Изглеждаше фантастично с тоалет «Никол Фари», червило «Руж Ноар» на «Шанел» и съвършено подходящ лак.

— Черна рокля. Безспорно най-добрият избор — заяви тя. — Черното придава грация и сила.

Облякох черната си рокля от жарсе. Беше с овално деколте и стоеше добре дори на момиче като мен със закръглени задни части, резултат от слабост към сандвичите на «Макдоналдс». Кийша бе права. Нямаше какво да умувам. През есента бих изглеждала доста елегантно, но бе четвърти август и навън вече бе тридесет и седем градуса.

«Хамилтън Кейн» се намираше на «Треднийдъл Пасидж». Много добре знаех това. Адресът се запечата като жигосан върху прегрялото ми сърце след четиридесет минути трескаво лутане в лабиринт без стрелки и надписи, докато най-сетне открих проклетата улица. Пробвали ли сте някога да попитате лондонските брокери накъде да вървите в пиковия час? Все едно да помолите устремена пираня да спре, за да си побъбрите. С жените е още по-безнадеждно. Една ослепителна блондинка с костюм «Прада» и устни, натъпкани със силикон, изръмжа нещо от рода на «Разкарай се, дебелано», което изобщо не ме изненада.

— Закъснявате — каза администраторката, когато влязох тичешком през вратите с месингови дръжки в просторно фоайе, облицовано с мрамор като във филмите за Уолстрийт.

Бях задъхана и плувнала в пот. Три намазвания с дезодорант против изпотяване не бяха помогнали. Нищо чудно, с тази рокля. Отражението ми в затъмненото стъкло зад бюрото й бе със зачервени бузи, по които се стичаха струйки пот. От червилото ми нямаше и помен, а фон дьо тенът за прикриване на тъмни кръгове се открояваше като белите лентички, които австралийските играчи на крикет залепват под очите си против слънчево изгаряне.

— Съжалявам, имаше задръстване и…

— Тук строго спазваме работното време, госпожице Уайлд — злобно каза администраторката. — Ще бъдете подчинена на Джени, главната секретарка на господин Мейън. Офисът й е на четвъртия етаж, точно срещу асансьорите.

— Благодаря — смотолевих и забързах към асансьорите.

«Грация, Алекс, грация и сила».

— А, госпожице Уайлд?

— Можете да ме наричате Алекс — любезно казах аз.

«Едно на нула за мен, надменна кучко».

— Добре, Алекс. Имаш бримка на чорапогащите.

Вратите на асансьора се затвориха пред ужасеното ми лице. Огледалните стени потвърдиха, че думите й не са садистична шега. Да, бримката бе огромна.

Когато вратите отново се отвориха, едва успях да нахлузя обувките си на бос крак и излязох, стискайки в лявата си ръка влажните от пот скъсани чорапогащи.

Озовах се срещу строга дама с безупречна външност, която ме гледаше навъсено.

— Аз съм Джени Робинс — суховато се представи тя.

— Здравейте. — Отчаяно се огледах за място, където бих могла да пъхна чорапогащите, и след като не открих такова, ги прибрах в чантата си. — Аз съм Алекс.

През следващите два часа узнах няколко неща. Първо, че мразя да пиша на компютър. Второ, че съм зле с правописа.

— За бога, Александра, «развълнуван», а не «развалнуван». «Професор» се пише с едно «ф». Прочетох в автобиографията ти, че имаш бакалавърска степен.

Трето, къде се намира кафе машината, както и какви петна оставя разлято кафе върху светлобежов мокет.

— Толкова си непохватна! — изкрещя Джени, когато погледна иззад ъгъла и ме видя застанала на четири крака да се опитвам да почистя мокета с препарат и минерална вода от хладилника.

— Съжалявам.

Едва не заплаках. Ужасната ми рокля вече бе вир-вода от пот. Разливах и съсипвах всичко като мистър Бийн в пола. Не умеех да пиша на компютър достатъчно добре даже за помощник-секретарка и дори успях да изцапам мокета при първия си опит да приготвя еспресо.

— Разплиска се, защото беше вряло…

— Кафето трябва да бъде горещо — сопна се Джени. — Какво правиш, за бога? Ще стане хиляда пъти по-лошо… Минералната вода на господин Мейън! Кой ти каза, че можеш да отваряш хладилника на шефа? Знаеш ли колко много държи водата му да е непокътната?